— Задълго ли?
— До края на лятото. Не — коригирах се веднага, — до края на септември. През октомври ни предстоят безкрайни пътувания, а дотогава не искам никой да ме намери и историята да утихне. Ще го направиш ли?
— Корин — Муся тежко въздъхна, — на света няма нещо, което не бих направила за теб. Но ако вече си ми казал всичко, може ли сега и аз да ти кажа няколко думи?
— Слушам те.
— Няма никакъв смисъл да се криеш. Нещо повече — това е в разрез с целия ти замисъл. Защо му трябва на човек, който нищо не помни, не знае и не подозира, да се крие? Докато си пред очите на всички, докато следваш предишния си начин на живот, ти потвърждаваш онези неща, които искаш да втълпиш на журналистите. Но ако дадеш интервю и изчезнеш, само глупакът няма да разбере какво се крие зад твоето поведение и какво значи то. Не върши глупости, Андрей, не залагай сам себе си.
Тя май наистина бе права… Навярно разликата в интересите към различните жанрове литература си казваше думата. Аз не бях поклонник на криминалетата, а Муся бе прочела камари такива книги. Във всеки случай не можех да не се съглася с нея.
— Добре, и какво според теб трябва да направя?
— Хайде като начало да изясним какво самият ти искаш да правиш? — отвърна с въпрос на въпроса ми Муся.
Това беше напълно в стила ѝ. Какъвто и проблем да поставех пред нея, Муся първо ме караше да определя какво бих искал самият аз и едва след това търсеше и предлагаше варианти за решение.
И така — какво бих искал? Да се върна вкъщи? Не бях сигурен. Мисълта за принудителната близост с Лина не предизвикваше у мен най-приятните чувства. Ако нещата можеха да си останат, както преди, щеше да ми е много добре. Ала съдейки по всичко, вече нямаше да е възможно, Лина щеше да настоява за редовен секс, а точно това изобщо не ми се искаше. И да я обиждам не ми се искаше. И да се насилвам също не ми се искаше. Слава богу, тя бе толкова заета с бизнеса си, че идваше тук само веднъж седмично, но в момента и това ми беше много. Съпругата ми беше прекрасна жена, но нима съм виновен, че не я желаех повече? С радост бих се върнал вкъщи, ако тя заминеше някъде за месец-два. С Женя чудесно щяхме да се справим сами, пък и майка ми щеше да ни помага. Наистина след два месеца проблемът отново щеше да възникне със страшна сила, но през това време щях да измисля изход или нещата щяха да се оправят от само себе си…
И така, засега не исках да се прибирам вкъщи. А дали пък да не останех тук? Чудесна идея, само че Прекрасната мимоза ме напрягаше. Никак нямаше да е зле, ако можех да се отърва от нея. Макар да не съществуваха гаранции, че няма да ми подставят друго лице. Но за в бъдеще щях да бъда по-предпазлив и нямаше толкова необмислено да завързвам тесни познанства. А това означаваше, че имам нужда от такова място, на което да не се подвизава Мимозата и където да мога спокойно да се преструвам на болен, както досега, за да оправдая факта, че не съм се прибрал вкъщи. Докъде се бях докарал, а?! Здрав, четиридесет и шест годишен мъж, богат и известен, който не може да живее в дома си от страх пред леглото, което трябва да дели с жена си!
Дявол да го вземе, какво трябваше да направя, за да не ме закача никой, а и да не обидя никого? И на първо място, разбира се — Лина. Да, не бях виновен, че не я желаех повече, но и тя не беше виновна, че ѝ бях дал надежда за второто прераждане на нашите угаснали вече чувства. Открил съм в нея нови привлекателни страни, отново съм се влюбил в нея, увлякъл съм я с интересен и изобретателен секс и сега как можех да ѝ обясня, че това вече не съществува и не може да съществува? Не биваше да се нанасят такива болезнени удари по женското самолюбие, би било непростимо, пък и Лина не го заслужаваше, тя винаги се държеше като добра съпруга с мен.
— Искам невъзможното — признах на Муся. — Искам да си живея вкъщи, но Лина да не е там. Или да живея тук, но да я няма Елена. Обаче ти не можеш да уредиш това, нали?
Докато произнасях тези думи, се изненадах от себе си: в тях имаше надежда. Може би Муся не я бе доловила, а просто бе възприела последната част от моето изречение като констатация на факта. Но не можех да се самоизлъжа, защото по време на общуването си с Хипопотама вече се бях научил да не го правя. Дълбоко в душата си се надявах, че моята всемогъща и суперорганизирана Муся Беловцева може да уреди всичко.
— Извинявай, но няма да мога да отстраня Лина от дома ти — със замислена усмивка отвърна тя. — А за твоята Елена ще си помисля. Знаеш ли нещо за нея?