— Абсолютно нищо. Само името и фамилията ѝ. Е, и някои от особеностите на характера и манталитета ѝ. Днес при мен беше приятелят ми Борис Викулов, който обеща да посъбере сведения за нея. Има някакви връзки в милицията.
— Ох, Корин, непоправим си! — засмя се Муся. — Както си се родил в годините на съветската власт, така и продължаваш да си живееш в онова време.
— Какво общо има съветската власт? — Бях на път да се обидя, но не го направих, защото ясно долових в думите ѝ идеи за пътищата, по които можеше да бъде решен моят проблем. А пък щом Муся имаше идеи как трябва да бъде решена дадена задача, нямаше защо да се съмнявам, че непременно ще я реши.
— Такова, че днес никой не събира сведения от милицията. Много по-просто и по-лесно е да си купиш информация. Колко пари можеш да отделиш за портрета на твоята загадъчна Елена?
— Колкото трябва! — обещах радостно. — Харчи ги, хич да не ти се свидят, собственото ми спокойствие ми е по-скъпо. — И веднага, съвсем по детински, се поинтересувах: — А как ще успееш?
— Все някак ще се справя. — Гласът ѝ звучеше лукаво и многообещаващо. — Въпросът е в друго: какво ще правиш с информацията, която ще ти дам? Да допуснем, че изясня, че Елена е учителка в някое училище или мениджър в магазин за електроника. Какво ще последва от това? Все едно — няма да успея да разбера дали е свързана с онези, които искат да ти попречат да напишеш книгата си — и ти трябва да си дадеш сметка за това. Единственото, което ние с теб можем да предприемем, е да измислим някаква хитрост, с помощта на която да я отдалечим от санаториума.
— Каква например? — попитах тъпо.
— Не зная. — Муся безгрижно сви рамене. — Преди всичко трябва да съберем първоначални данни, а чак след това да мислим. В края на краищата кой от нас е писателят — ти или аз? Кой има фантазия? Кой е майстор в измислянето на интриги? Всичко може да се направи, Корин — просто въпрос на пари. Но най-важното е да се измисли. Само че аз никак не съм убедена, че постъпваш разумно.
— В какъв смисъл? — намръщих се леко.
— В смисъла, който засяга твоята Елена. С какво ти пречи тя? Ако подозренията ти наистина са оправдани, значи Елена от само себе си ще отпадне веднага след като бъде публикувано интервюто ти. Ти ще убедиш всички, че няма от какво да се страхуваш — и Елена ще изчезне от очите ти. А ако не изчезне, значи изобщо няма нищо общо с това. Нека си стои тук, ти си общувай с нея и пълни главата ѝ с глупости. С една дума — забавлявай се. И впрочем твоят приятел Борис не е чак толкова неправ по отношение на тази дама. Може би е влюбена в теб, в такъв случай — възползвай се от момента, още повече че сега не си под прекия контрол на жена си.
Отново се сетих за Вероника. За жената, с която бях имал страстна връзка във Франкфурт и която изобщо не помнех. Тя навярно беше прекрасна… Не, нямаше да хлътвам в съмнителни отношения със съмнителната Елена, още повече че изобщо не бях сигурен дали тя има някакви чувства към мен. Само за Боря тези неща винаги стоят много просто и той цял живот е действал, изхождайки от представата си за това, че жената винаги иска и колкото повече — толкова по-добре, а с кого конкретно — няма значение. Аз бях устроен по друг начин. Никога в живота си не се бях опитвал да завоювам дадена жена, просто милостиво откликвах на чувствата ѝ… Всъщност струва ми се, че вече го казах. Защо трябва да прахосвам сили и енергия за Мимозата, без да съм уверен в резултатите, след като мога да почакам до октомври и да се срещна с Вероника?
— Слушай — осени ме внезапно, — а ти пазиш ли телефонния ѝ номер?
— На кого? На Елена ли? — с недоумение уточни Муся. — За какво говориш, Андрей?
Разбрах, че наум бях прескочил огромна част от разговора ни и се бях включил на друго място, а не на онова, на което се бях потопил в размисли. Разсмях се виновно и долях чай на Муся.
— Не, разбира се, вече започнах да си мисля за Вероника. Можеш ли да се свържеш с нея?
— Естествено. Какво искаш?
— Помоли я да ти изпрати своя снимка. Искам да видя как изглежда.
— Защо сам не ѝ се…
— Муся — прекъснах я доста безцеремонно, — не си я спомням. Можеш ли най-сетне да осъзнаеш тази проста истина: не мога да общувам с хора, които не помня. Дори ако с тях ме свързват близки отношения. Не мога. За мен те са чужди и непознати. Ами ако тя не ми хареса? Ако се окаже, че тогава, във Франкфурт, съм бил в състояние на тихо умопомрачение, станало ми е нещо и съм се влюбил, а сега тя ми заприлича на крокодил? Ако ѝ се обадя, ще трябва да ѝ говоря, тя ще ми отвръща, тоест ще завържа разговор и по този начин ще навляза в някакви отношения, а после няма да искам да ги поддържам. Знаеш ли колко пъти ми се е случвало?