— Точно така, миличък, точно така. — Мария беше завързала бродирана престилка върху ярките си дрехи и енергично месеше тесто. — Какво всъщност представлява общественото мнение? Това са оценки, изказани от някой, който наблюдава нещата отстрани. А твоето желание е гласът на твоята душа. Кой е казал, че гласът на твоята душа е по-малко важен от нечии оценки? Би могъл да го каже само онзи, комуто е изгодно ти да си мислиш, че не представляваш нищо и че твоите желания и чувства нямат никакво значение. Само че на кого може да е изгодно това? На онзи, който иска да те подчини и да те командва. Идеята, че чуждото мнение е по-важно от собственото ти, е създадена като инструмент на властта и като средство за натрапване на определен тип поведение. Какво, да не би да ви е приятно да се чувствате като пешка, като марионетка, манипулирана от нечии невидими ръце?
— Не, разбира се! — откликнах, боравейки старателно, но не много умело с ножа.
— Тогава забравете за общественото мнение. Слушайте само своята безсмъртна душа.
— Но тя такива неща ще ми наговори, че… — шеговито подхванах аз.
— Не се тревожете, душата ви нищо лошо няма да ви наговори. Виж, разумът — да, разумът може да ви надрънка всякакви глупости, от които след това години наред няма да можете да се отървете. А душата никога не би постъпила така. Проблемът е там, че хората не умеят да я слушат и да я чуват. Те предпочитат да се вслушват в общественото мнение и в разума си, а това… — Мария внезапно замълча и обърна глава, сякаш се вслушваше в нещо. — Май че Еспера се събуди. Ще ида да видя.
Тя излезе от кухнята и скоро от гостната се разнесоха приглушените гласове на домакинята и момичето. После диванът изскърца и по стълбата, която водеше към втория етаж, затрополиха леки стъпки.
— Изпратих я в библиотеката — съобщи Мария, когато се върна и отново се захвана с тестото. — Момичето обича да чете, а у тях няма книги.
Не долових в гласа ѝ нито упрек, нито дори съжаление — беше просто констатация на факта, че при съседката ѝ няма книги.
— Защо не помолихте Еспера да ни помогне в приготвянето на обеда? — поинтересувах се. — Още едни ръце нямаше да са ни излишни. Боя се, че с моите скромни темпове няма да мога да ви настигна.
Мария се откъсна от заниманията си и рязко се обърна към мен:
— Еспера е много болна. Безнадеждно болна. Тя прекарва по цели дни с мен, спи, чете или разговаряме помежду си. Дори Ана не я кара да се занимава с къщна работа.
Безнадеждно болна… Sine espera в превод от латински — без надежда. Значи ето откъде идваше името ѝ. Аз си мислех, че означава надежда, а то се оказа — безнадеждност.
— Нима лекарите не могат да направят нищо? — попитах със съчувствие. — Сега медицината се справя с толкова много неща. Да не би да става въпрос за пари? Стори ми се, че вашата съседка живее доста притеснено в материално отношение. Ако някой ѝ помогне…
Разбира се, в думите ми имаше подтекст. Ти, която си толкова богата и самотна старица, вместо да обсъждаш пасивно безнадеждното състояние на Еспера, по-добре помогни материално и плати за лечението на момичето. Не зная откъде се взе у мен тази внезапна злоба към Мария и след секунда вече съжалявах за думите си, но нищо не можех да направя — казаното беше казано. Ами ако сега тя изведнъж се обиди и ме изгони?
— На нея никой и нищо не може да ѝ помогне — тъжно рече Мария, гледайки ме изпитателно. — Мислите ли, че не съм се опитвала? Мислите ли, че съм седяла със скръстени ръце и мълчаливо съм гледала нещастното дете, без да се опитвам да направя нещо? Уверявам ви, направих всичко, което можех. А аз мога много неща. Остана ни само да приемем това като свята воля на Господа.
— Да, права сте — измърморих огорчено. — Да се надяваме, че душата ѝ ще отиде в рая.
— Тъкмо в това не съм сигурна — най-неочаквано отвърна старицата. — Макар че, разбира се, всичко би могло да се случи. Но засега не виждам такава перспектива.
— Какво говорите? — От учудване на два пъти клъцнах с ножа в опасна близост до собствения си пръст и на мига се облях в студена пот, защото ужасно се страхувам от кръв и още повече — от болка, а порязаният пръст за мен винаги се превръщаше в източник на непоносими мъки. — Защо Еспера да не отиде в рая? Та тя е още дете, едва ли е успяла да извърши кой знае какви грехове, е, може би е взела един-два бонбона без разрешение или е излъгала един-два пъти — и толкова.