— Кой ви е казал, миличък, че да вземеш бонбони без разрешение е грях? И кой ви е казал, че да излъжеш, е грях?
— Разбирам — засмях се аз, — вие отново искате да кажете, че това твърдят другите хора, че това е чуждото мнение.
— Точно така. Когато самият вие сте били дете, крадели ли сте бонбони и сладкиши от бюфета?
— О, много пъти!
— И когато сте го правили, смятали ли сте, че постъпвате правилно?
— Разбира се! Смятах, че щом ми се иска нещо сладко, значи имам право да го изям. А възрастните, които ми забраняват това, са глупаци и негодници.
— Виждате ли? Вашата душа ви е казвала едно, а чуждото мнение ви е убеждавало в друго. Вие сте се вслушали в гласа на душата си, а сега твърдите, че това е грях. Как не ви е срам, скъпи мой! Та нали сте композитор, творец, нима никога не ви се е случвало вие да харесвате произведението си, а пресата да крещи на всяка страница, че сте съчинили отвратителна, бездарна музика? Можете да не ми отговаряте, сигурно ви се е случвало, както с всеки творец. На вас ви харесва онова, което сте направили, а на други — не. И какво следва по-нататък, да не би да сте престанали да пишете мюзикълите си? Да не би публично да сте се покаяли, да сте се заклели повече да не пипнете нотния лист и да не се докоснете до инструмент? Нищо подобно! Вие спокойно сте продължили да творите по-нататък. И какво е това според вас, грях ли е? Не сте се вслушали в общественото мнение, не сте признали, че сте бездарник, а сте се вслушали в гласа на душата си и сте си казали: Написаното от мен е хубаво! Защото то е честно и искрено, защото когато съм го съчинявал, не съм правил халтура, не съм редил нота до нота както ми дойде, само и само да се получи някакво подобие на музика, а съм вложил в работата си чувства. В този случай вие сте пренебрегнали общественото мнение и сте постъпили правилно. А всъщност с какво тази ситуация се отличава от всяка друга? Ами с нищо. Гласът на вашата душа и гласът на чуждото мнение винаги са съществували един до друг и от това дали вие сте роб или творец зависи в кой от тези два гласа ще се вслушате. Виждате ли колко просто стоят нещата.
Какво пък — стояха просто… При тази издокарана в червено и зелено старица с натруфени с пръстени и халки ръце винаги всичко беше просто. Между другото — за пръстените. Когато се захвана да приготвя обеда, Мария ги свали и ги изсипа в красива керамична купичка, която стоеше на поничката точно пред очите ми. Докато непрекъснато хвърлях по един поглед към това ювелирно изобилие, не можех да не отдам дължимото на високата им стойност и на вкуса на притежателката им. Нужен беше специален подход, за да сложиш към зелените панталони и червената блуза бижута с рубини и изумруди! Всичко беше в тон. Нямаше да се учудя, ако и бельото ѝ бе в същите цветове. Ама че бабичка — ангелче небесно! Ала въпреки че бе толкова умна, и при нея нещата не изглеждаха чак толкова гладки.
— Но ако следваме вашата логика, значи изобщо не съществуват грехове. Тогава защо Еспера да не отиде в рая? — попитах злорадо. — Че къде другаде може да попадне душата ѝ, след като момиченцето не е съгрешавало!
Мария едва забележимо сви рамене, сякаш се учудваше на моята глупост.
— Какво, скъпи мой, да не би да си мислите, че душите се размножават чрез просто делене — като клетките?
Не разбрах въпроса и бях принуден честно да си призная това. В този момент Мария вече беше привършила с месенето на тестото и започна с изумителна сръчност да кълца зелето и морковите, които аз все пак бях успял криво-ляво да почистя.
— Ще ви обясня — кимна с готовност старицата. — Когато тялото престава да живее, го погребват. Според вашите представи — душата тръгва за рая или за ада. Тоест на Земята има едно тяло и една душа по-малко. Но ето че мъжът и жената се съвкупяват, зачеват ново тяло и това става с помощта на деленето на клетките. А душата откъде се взема?
Какви такива клетки са се съвкупили и са започнали да се размножават, та в родилото се отново тяло да се образува и душа? Хайде, отговорете ми!
— Не зная. Наистина — откъде се появява тя?
— Колко просто стоят нещата при вас. — При тези думи тя ме погледна ехидно и най-неочаквано ми намигна. Обляха ме горещи вълни — до такава степен в този миг бях уверен, че бе прочела или чула с вътрешния си слух онова, което преди малко си мислех. — Вие искате да отговарям на въпросите ви, както на учител в училище. А не искате ли сам да помислите върху това?
— Дори не зная какво да мисля?
— Поне се опитайте да поразсъждавате. Уверявам ви, миличък, че изводът, до който сам ще стигнете, ще ви се стори далеч по-правдоподобен от думите, които ще ви кажа аз. Аз не бива да бъда авторитет за вас, вие трябва да слушате само себе си. Защо все не можете да усвоите този урок, а?