— Край-край-край! — Опитах се да размахам ръце, но тъй като се оказа, че размахвам ножа, и двамата се разсмяхме. — Усвоих го. Само ми дайте първата отправка, първия тласък, от който да започна разсъжденията си.
— Започнете така, както е прието при учените — с две противоположни хипотези. Ще ви бъде по-лесно. Първата хипотеза гласи, че ако заедно с тялото изчезва и душата, би трябвало да има някаква субстанция, от която се появяват новите души, точно както има субстанция, от която се появяват новите тела. Втората хипотеза гласи, че такава субстанция не съществува, че на света има точно толкова души, колкото има, и нови не се появяват. Е, и какво следва по-нататък?
— Засега учените не са открили субстанцията, от която биха могли да се появяват нови души, така че на този етап можем да отхвърлим първата хипотеза — смело започнах аз. — Но ако душите са точно толкова, колкото са, и нови не се появяват, възниква въпросът дали тези души са повече на брой, отколкото физически живи хора съществуват на планетата във всички времена, или са по-малко на брой? Тоест искам да попитам дали ако тези души са повече — в смисъл че всеки, който е живял, си е имал своя собствена душа, и остават още много на брой души, които ще стигнат за поколения хора напред — в такъв случай къде се намира този запас от души? И за колко поколения ще стигне той?
— Добър въпрос! — похвали ме Мария. — Давайте нататък и не спирайте. Не чакайте отговори от мен, разсъждавайте и продължавайте напред.
— Мястото, на което би могъл да съществува този запас от души, засега не е намерено — продължих аз — и може да се предположи, че такова място не съществува. Тогава ще трябва да се върнем към хипотезата, че все пак изначално душите са били по-малко на брой, отколкото са били хората, които са изживели живота си на нашата планета. Тогава излиза, че душите са стигнали за известно количество хора, които са се оказали първи на опашката, а на останалите не им е провървяло. Но в такъв случай ще се наложи да признаем, че всички ние отдавна вече се раждаме като бездушни същества. А аз не мога да се съглася с това.
— И правилно! — одобрително кимна Мария. — Не бива да се съгласявате. Продължавайте нататък.
— Нататък ли? — В хода на разсъжденията ми стана засечка. До този момент всичко вървеше строго в рамките на материалните науки и ми беше лесно. Ала сега стоях на прага на някакви неща, които трябваше да допускам и които мозъкът ми категорично отхвърляше. Но вече се бях впуснал в тази игра и тя ми бе станала интересна. — По-нататък излиза, че ако количеството на душите е константа, постоянна величина, а всички ние се раждаме и ще продължим да се раждаме като одушевени същества, значи след смъртта на едно физическо тяло душата се преселва в друго физическо тяло. — Помислих малко и объркано добавих: — В друго тяло. А не в някакъв си рай или в някакъв си ад. Тоест не съществуват никакъв рай и никакъв ад. Прав ли съм?
— Не съвсем. Душите наистина се преселват. И ад няма. А рай има. Там отиват душите, които изцяло са завършили земния си път, които са се подложили на изпитания във всички свои качества и са разбрали, че са част от Бога, тоест че всъщност те са самият Бог. Тогава те няма какво повече да правят на Земята, свършили са работата си тук и се завръщат у дома си, при Бога. Но такива души са страшно малко, ужасяващо малко в сравнение с онези, които остават.
— Значи смятате, че душата на Еспера още не е свършила работата си тук и ѝ е рано да се връща в рая? — попитах аз, като не преставах да се поразявам от самия себе си. Господи, какви глупости дрънках? Това беше някакво метафизическо бълнуване. И съвсем сериозно полагах старания, амортизирах мозъка си, опитвах се да направя някакви логически изводи и да формулирам нещо. Какво ми ставаше?!
— Еспера ли? — Старицата втренчи в мен заобиколените си с дълбоки бръчки пламтящи очи. — О, не, вашите разсъждения са неприложими към Еспера.
— Защо?
— Защото Еспера не е като другите. Тя е дете на Ана. А това е съвсем, ама съвсем друга работа… Някога ще разберете за какво става дума.
— Обяснете ми сега — помолих.
— Не. — Мария поклати глава в знак на отрицание. — Сам ще разберете. Трябва да разберете. Иначе нищо няма да има смисъл.
Глава 11
„Какво е това?“
Тези думи на Муся, произнесени с несигурен, глуховат глас, още звучаха в ушите ми, макар че от момента, в който тя зададе въпроса си, бяха изминали една вечер, една нощ и една сутрин.