— Какво е това? — попита тя, откъсвайки поглед от включения компютър, и свали очилата си.
— Нали ти обясних: не зная — отвърнах търпеливо. — Но това се получава…
— Изумително! — замислено промърмори Котараната. — Не съм очаквала от теб такова нещо. Изобщо не е в твоя стил. И мислите не са твои.
— Мислите са си мои, само че и аз не съм очаквал, че могат да се появят в главата ми.
— Все отнякъде би трябвало да са се взели — поклати глава Муся. — Може би си чел нещо или си общувал с някого в онзи период, за който сега не си спомняш. Думите са се забили в главата ти, пуснали са корени и сега дават кълнове. Забравил си как са попаднали там, а резултатите са налице. Както и да е, не е важно откъде са се взели.
— А кое е важното? — попитах с тревога.
— Че написаното е интересно. Ще го четат. И ще го обсъждат. Нещо повече — то идеално ще потвърди легендата ти. Станал си коренно различен и вече те вълнуват съвсем други проблеми. И книгата за милицията може да се смята за забравена. Но кажи ми, Корин, наистина ли се каниш да работиш над нея или не?
— Разбира се, че се каня. Непременно ще я напиша, Муся, не се и съмнявай. Само че първо ще разбера на кого и защо пречи тя. А след това с теб ще вдигнем такъв скандал около нея, че на всички свят ще им се завие. С нея ще спечелим купища пари — усмихнах се аз, тъй като забелязах на кръглото ѝ меко лице сянка на недоверие. — Какво, не ми ли вярваш? Не ме гледай така, зная какво си мислиш.
— И какво си мисля?
— Че винаги съм се старал да избягвам конфликтите, а още повече — скандалите. Може да ти звучи странно, но сега не се страхувам от тях. Наистина. Честна дума — не се страхувам. След катастрофата разбрах, че съществува само едно нещо, заради което има смисъл човек да се страхува — и това е животът му. Всичко останало не заслужава ни най-малко вълнение…
Ето така си поговорихме вчера. Естествено аз си изкривих душата, като казах на Муся, че не зная откъде са се появили в главата ми тези толкова необикновени мисли. Много добре знаех откъде. От разговора ми с Мимозата Елена. Но кой знае защо, не ми се искаше да призная това пред моя литературен агент.
А Елена заварих във фитнесзалата. Днес изглеждаше прекрасно, дори създаваше впечатление за истинска красавица и с нищо не напомняше треперещата от страх крехка пухкава топчица. По абсолютно обясними причини не ми се искаше да говоря с нея. Но нямах и повод да се обърна и да изляза, пък и не ми се щеше да пропусна тренировката си. Все пак резултатите от моите старания бяха очевидни, забелязвах ги не само в огледалото, но и в цялостното си поведение и ми се струваше, че ако пропусна и един ден, всичко ще иде по дяволите. Тъй че когато видях бодро крачещата по тичащата пътечка Елена, малко се вкиснах.
Ала усетът на Мимозата се оказа направо феноменален. Не, каквото и да ми говореха, тя беше екстрасенс. Дори да ми я бяха подставили, описвайки ѝ предварително и подробно особеностите на моя характер, независимо от всичко, тя не би могла да се държи толкова точно и деликатно, ако не долавяше настроението ми с някаква невидима вътрешна антена. Елена спокойно се усмихваше, с желание откликваше на репликите ми, но не подхващаше сама никакви разговори и изобщо се държеше като доброжелателна, добре възпитана непозната, която не се опитва да завърже контакт. А на мен това ми бе повече от достатъчно. Прекараните в залата час и половина ни най-малко не ме напрегнаха.
Когато се върнах на етажа си, отдалеч забелязах, че вратата на стаята ми е отворена. А аз с абсолютна сигурност си спомнях, че на излизане много добре я затворих. През деня не ми се полагаха никакви лекарства, а и чистачката леля Зина все още не бе оздравяла. Започваше се…
Преливащ от яростна решимост, тръгнах към дежурния пункт на медицинската сестра в коридора, обладан от твърдото намерение да започна разследване. Но дежурната сестра ме изпревари:
— Андрей Михайлович, имате посещение.
— Кой? — Надявах се, че съм успял страховито да сбърча вежди, но по-скоро се лъжех, защото сестрата изобщо не се стресна.
— Вашият лекар.
— Ема Викторовна ли? — учудих се аз.
От къде на къде тя ще ме чака в стаята ми? Такова нещо не се бе случвало.
— Не, един такъв дебел, който постоянно идва при вас. Само че по-рано се появяваше следобед, а ето че днес е подранил.
Хипопотама! Но защо? От какъв зор? Нали бях помолил Муся да му каже повече да не идва при мен и тя ми обеща да го направи още вчера. Да не би да е забравила? Или не го е намерила вкъщи? Не, разбира се, глупости — той имаше мобилен телефон. По дяволите! Защо ли бе дошъл? Да си изясняваме отношенията ли? Да иска обяснение заради това, че съм се отказал от него ли? И какво щях да му кажа? Май че вчера малко бях преувеличил, когато заявих на Муся, че вече не се страхувам от конфликти и скандали. Може би наистина не се страхувах от онези скандали, които още не бе ясно кога ще се случат, но от неприятния разговор, който ми предстоеше всеки момент, въпреки всичко се изплаших.