Това са гърците: родени лъжци, но приятни, при това и храбри. Всеки от тях по-скоро ще пожертвува живота си, отколкото да каже истината. Не за интерес както финикийците, а от душевна потреба.
— А какво да мисля за финикийците? — попита престолонаследникът.
— Те са умни хора, трудолюбиви и смели, но търговци. За тях целият живот е в печалбата — да е голяма, колкото може по-голяма!… Финикиецът е като водата: много донася, много отнася и се промъква навсякъде. Трябва да им се дава колкото е възможно по-малко и преди всичко да се внимава да не се промъкват в Египет през пролуки, скришом.
Ако им платиш добре и ги обнадеждиш, че ще спечелят още повече, те ще станат отлични агенти. Което знаем за тайните вълнения в Асирия, научили сме го от тях.
— А евреите? — прошепна князът и наведе очи.
— Съобразителен народ, но мрачни фанатици и кръвни врагове на Египет. Едва когато усетят на врата си подкования с гвоздеи сандал на Асирия, ще се обърнат към нас. Дано само не бъде късно! Но човек може да се ползува от услугите им. Разбира се, не тук, а в Ниневия и Вавилон.
Фараонът беше вече изморен. На сбогуване князът падна ничком пред него. Негово величество го прегърна бащински, след което престолонаследникът се отправи към майка си.
Царицата беше в кабинета си и тъчеше тънко платно за облекло на статуите на боговете, а придворните дами шиеха и бродираха облеклото или правеха букети. Млад жрец гореше тамян пред статуята на Изида.
— Идвам, майко — каза князът, — да ти благодаря и да се сбогувам.
Царицата стана, прегърна сина си и му заговори през сълзи:
— Колко си се променил!… Та ти си станал вече мъж!… Толкова рядко те срещам, че бих могла да забравя чертите ти, ако не ги виждах постоянно в сърцето си. Лошо момче си ти… Толкова пъти идвах с наместника на фараона до чифлика, като мислех, че най-сетне ще престанеш да се сърдиш, а ти изведе насреща ми наложницата си…
— Прощавай… прости ми!… — повтаряше Рамзес и целуваше майка си.
Царицата го изведе в градината, където растяха редки цветя, и когато останаха сами, каза:
— Аз съм жена и ме интересува жената и майката. Мислиш ли да вземеш това момиче със себе си, когато тръгнеш?… Помни, че шумът и движението около тебе може да подействуват зле и на нея, и на детето. За бременните жени са нужни тишина и спокойствие.
— За Сара ли говориш? — попита учуден Рамзес. — Тя бременна?… Нищо не ми е споменавала…
— Може да се срамува, а може сама да не знае — отвърна царицата. — Във всеки случай пътуването…
— Но аз нямам намерение да я вземам със себе си!… — извика князът. — Само че… защо крие от мене… сякаш детето не е мое?…
— Не бъди толкова подозрителен! — сгълча го царицата. — Това е обикновена срамежливост на младо момиче… Най-сетне може да е крила състоянието си от страх да не я изоставиш…
— То се знае, че няма да я взема в двореца си! — прекъсна я князът толкова несдържано, че очите на царицата засияха, но тя ги премрежи с клепачите си.
— Ех, не бива така грубо да отблъскваш жената, която те е обичала. Зная, че си осигурил живота й. И ние ще й дадем нещо от наша страна. А детето от царска кръв трябва да бъде добре възпитано и да е богато.
— Естествено — отвърна Рамзес. — Моят пръв син, макар да няма княжески права, ще трябва да бъде поставен така, че да не се срамувам заради него! А и той да не ме укорява после.
Като се сбогува с майка си, Рамзес реши да отиде при Сара и с това намерение се върна в стаите си.
Две чувства го разтърсваха сега: гняв към Сара, че беше крила от него положението си, и гордост, че ще става баща.
Той — баща!… Това му придаваше известна важност, която сякаш укрепваше положението му на военачалник и наместник. Баща — това не е вече младо момче, което трябва да гледа с почит по-старите хора.
Князът беше възхитен и разчувствуван. Той искаше да види Сара, да я смъмри, а после да я прегърне и да я надари.
Но като се върна в своите покои, намери там двама номарси от Долен Египет, които бяха дошли да му направят доклади за номесите си. А когато ги изслуша, беше се вече изморил. Освен това тая вечер даваше прием, за който не желаеше да закъснява.
„Пак няма да отида при нея — помисли той. — Горкото момиче, не ме е виждало близо две декади…“
Той извика негъра.
— При тебе ли е клетката, която ти даде Сара, когато, посрещахме негово величество?