Той е брат на учените от всички страни, а аз съм брат на писателите по цялата планета.
Това е забавно и успокоително и за двама ни. Нещо повече — чудесно е.
Цяло щастие е, че хората се нуждаят от всички роднини, които могат да намерят, и при възможност да даряват и получават не непременно любов, а просто добро отношение.
Когато бяхме деца, живеехме в Индианаполис, щата Индиана, и винаги сме имали там огромен брой роднини — бащите и дедите ни бяха пораснали в този край, заобиколени с дузини братя и сестри, братовчеди, чичовци и лели. И да не забравя — всички техни роднини бяха образовани, благовъзпитани, преуспяващи и говореха немски и английски чудесно.
Между другото всички те бяха скептично настроени към религията.
Скитаха се на воля по широкия свят, докато бяха млади и често преживяваха чудновати приключения. Но рано или късно им се казваше, че е време да се върнат в къщи и да се установят в Индианаполис. Всички без изключение се подчиняваха — може би защото имаше толкова роднини наоколо.
Доста бяха нещата, които си заслужаваше да се наследят — стабилен и разумен бизнес, уютни домове, верни слуги, непрекъснато растящи планини от кристал, порцелан, сребърни съдове, отлична репутация на честни партньори в бизнеса, вили на брега на езерото Максинкуки, на чийто източен бряг моето семейство притежаваше по-рано цяло село от летни къщи.
Но щастието на семейството бе помрачено веднъж завинаги от внезапно появилата се омраза на американците към всичко немско, която се разрази с пълна сила с влизането на страната в Първата световна война, пет години преди моето раждане. След това вече не учеха децата в семейството ни на немски. Нито пък ги поощряваха в увлеченията им към немската музика, литература, изкуство и наука. Брат ми, сестра ми и аз бяхме така отгледани и възпитани, като че ли Германия бе някаква чужди и далечна страна — например като Парагвай;
Бяхме откъснати от Европа, като изключим това, което можехме да ваучим в училище.
Така загубихме хиляди години култура за нищожно къс срок след това и хиляди долари, летните къщи и т. н.
Семейството ни стана доста скучно, особено за самите нас.
И когато Голямата криза и Втората световна война отминаха, съвсем лесно бе за брат ми, сестра ми и мен да напуснем Индианаполис.
Никои от нашите роднини не видя нещо странно в това, нито пък си помисли, че трябва някога да се върнем отново в къщи.
Вече нямахме семейство или роден град, бяхме станали малки взаимнозаменяеми части от общия механизъм на американския живот.
Едно време хората в Индианаполис говореха английски с местен диалект, имаха свой хумор, свои легенди и поети, престъпници и герои; галерий с картини от местни художници — сега всичко това също е станало безлична част от общото цяло
Както и другите градове, днес Иядианаполис е просто едно място, където живеят коля състоя симфоничен оркестър и всичко останало. Имат специална състезателна писта.
Але-хоп!
Разбира се, с Бърнард още се връщаме в къщи за погребенията. Миналата година през юли си бяхме у дома за погребението на чичо Алекс Вонигът, по-малкия брат на покойния ни баща — може би последният от онова отиващо си поколение местни патриоти, които не се страхуваха от бога, а душите им оставаха завинаги свързани с Европа.
Беше на 87 години и нямаше деца. Възпитаник на Харвард, той почина като пенсиониран застрахователен агент. Беше един от основателите на Дружеството на анонимните алкохолици в Индианаполис.
Местният вестник „Индианаполска звезда“ помести некрулог, в който се казваше, че той самият не бил алкохолик.
Мисля, че това бе само един хубав евфемизъм, останал от миналото. Прекрасно знам, че доста пиеше, въпреки че пиянството никога не му пречеше на работата й не го направи сприхав. Накрая почина. Но на общото събрание на дружеството, след като е произнесъл името си, той сигурно смело е добавил — „Аз съм алкохолик.“ Всички членове бяха задължени да правят това.
А лицемерното заключение във вестника, че никога не е имал неприятности с алкохола, според мен се дължеше на старомодната и смешна грижа да се запазят неопетнени имената на неговите роднини.
Много по-трудно бе да се ожениш и свържеш с някой знатен и добродетелен род в Индианаполис или да си намериш добра работа в този град, ако се знае със сигурност, че си имал роднини, които са били алкохолици или които, като майка ми и сина ми, за известно време не са били с всичкия си.
Дори се пази в тайна, че баба ми по бащина линия умря от рак. Помислете за това!