От документа ставаше ясно, че аз продавам тази територия на Стюарт Ореоул2 Мот, крал на Мичиган, за един долар.
Подписах се с възможно най-малки букви. Бяха толкова малки, че изглеждаха като невръстни мравчици.
— Бъдете здрав и й се радвайте — казах аз.
Територията, която му продадох, бе окупирана главно от херцога на Оклахома и без съмнение от други владетели и важни особи, за които не бях чувал.
След това си побъбрихме за покойния му дядо.
После заедно с капитан 0’Хеър отлетяхме за Урбана, Илиноис и за електронната среща с отдавна покойната ми сестра.
Але-хоп!
Продължавам да пиша, но ръката ми трепери и главата ме боли, защото пих прекалено много на рождения си ден снощи.
Вера Чипмънк5 Запа пристигна цялата обсипана с диаманти и придружавана от свита от 14 роби, които я носеха на столносилка. Тя донесе вино и бира и аз се напих. Но подаръците, които най-много ме развълнуваха, бяха хилядата свещи, които тя и робите й бяха направили в калъпите за свещи в колонията. Сложихме ги в гладните гърла на моите хиляда свещника и ги разпръснахме по пода на фоайето.
После ги запалихме всичките.
Застанал сред тези малки, полюляващи се пламъчета, аз се почувствувах като бог, нагазил до колене в Млечния път.
Епилог
Д-р Суейн починал, без да напише нещо повече. Заминал да даде отчет за греховете си.
Пък и нямало никой, който да прочете какво е написал и да се оплаква, че толкова неща е започнал, а ги оставил недовършени. Той бе стигнал до кулминационната точка на своя разказ с новата продажба на земята на един бандитски главатар. Цената била един долар, който той никога
не получил.
Умрял горд от това, което двамата със сестра
си били извършили за реформирането на обществото. Ето защо той оставил следното стихотворение с надеждата, че някой ще го сложи на гроба му като епитафия:
„Как можем да сравним нещастния жребий на човешкия род с този на бога?
Прекрасното мечтите ваят, безгрижно там сърцето остаря. Отминаха нещата, що терзаят. Намерих аз покой, благодаря.“
Той никога нищо не казал за електронния апарат в Урбана, който направил възможна срещата между мозъка му и този на покойната му сестра и те отново образували оня гений, който били в детството си.
Апаратът, наричан „хулиганът“ от малцината, които знаели за неговото съществуване, се състоял от привидно обикновена кафява глинена тръба с два метра дължина и двадесет сантиметра в диаметър. Била поставена върху стоманена кутия, в която било вградено командното табло на един огромен ускорител. Той представлявал цилиндрична магнитна писта за надбягване на съставните части на атома, а веригата се затваряла през житните поля в края на града.
Да.
А „хулиганът“ по това време бил само един дух, така да се каже, защото ускорителят бил мъртъв от много време, поради липса на електричество и желаещи да използуват възможностите му.
Един пазач, Франсиз Айрън’-7 Хулигън, складирал парче от тръбата върху ненужната стоманена кутия и един път сложил там и една кофа. Тогава дочул гласове от тръбата.
Той довел учения д-р Феликс Боксайт13 фон Петерсвалд, който бил собственик на апаратите. Тръбата обаче отказала да говори отново.
Д-р фон Петерсвалд показал, че е голям учен с готовността си да повярва на думите на невежия г-н Хулигън. Той непрекъснато карал пазача да му повтаря случилото се.
— Кофата — казал накрая той, — къде е кофата?
Хулигън я държал в ръка. Д-р фон Петерсвалд
——
’Айрън желязо.
го накарал да я сложи отново точно там по същия начин, както преди.
Тръбата веднага проговорила.
Гласовете се представили като хора, обитаващи отвъдния свят. Чувала се и глъчка от много други, които взаимно се оплаквали от скука, незачитане в обществото, леки болести и т. н.
Д-р фон Петерсвалд записал в секретния си дневник: „Чуваше се, като че ли от другия край говореха по телефон в дъждовен есенен ден от небрежно стопанисвана ферма за пуйки.“
Але-хоп!
Когато д-р Суейн говорил със сестра си Илай-за чрез хулигана, там присъствували и вдовицата на д-р фон Петерсвалд, Вилма Пакисандра17 фон Петерсвалд, и нейният петнадесетгодишен син, Дейвид Дафодил11 фон Петерсвалд, брат на д-р Суейн и болен от болестта на Турет.
Бедният Дейвид получил пристъп на болестта си точно когато д-р Суейн започнал да говори с Илайза през вселената, която ги разделяла. Дейвид се опитал да сподави несъзнателния порой от мръсотии, но единственото, което постигнал, било, че гласът му се повишил с една октава: