Посетителите от сушата са рядкост. Мостовете са разрушени. Тунелите — затрупани. Корабите избягват да се приближават, подгонени от характерната за този остров чума, наречена „Зелената смърт“. Затова наричат днес Манхатън „Островът на смъртта“.
п!
——
чипмънк — катерица
Тия дни често повтарям „Але-хоп“. Това е нещо като старческо бръщолевене или хълцане. Твърде дълго живях.
Але-хоп!
Земното притегляне е много слабо днес. Поради това имам ерекция. Всички мъже имат ерекция в такива дни. Което е автоматична последица от състоянието на почти пълна безтегловност. Почти във всички случаи това няма нищо общо с еротиката, да не говорим, че е абсурдно за мъже на моята възраст. Това са хидравлични преживявания — плод на объркани водопроводи и още нещо.
Але-хоп!
Земното притегляне е толкова слабо днес, че ми се струва, че мога да подскоча до върха на Емпайър Стейт Билдинг с капака на някоя улична шахта и да го хвърля в Ню Джързи.
С това сигурно ще подобря постижението на Джордж Вашингтон, който хвърлил един сребърен долар през Рапаханок. А все още има хора, които твърдят, че не съществува прогрес.
Понякога ме наричат „Царят на свещниците“, защото имам над хиляда различни вида.
Повече харесвам обаче второто си име Дафо-Дил11. Написал съм няколко стиха за него, а и за живота изобщо, разбира се;
Аз бях онези семена, сега съм тази плът.
Тя болката мрази тя трябва да се храни тя трябва да спи тя трябва да мечтае тя трябва да се смее тя трябва да крещи. Но когато стигне тя чуден там разцвет, ти тогава посади я — нарцис пъстроцвет.
Кой ще чете всичко това? Един господ знае. Сигурен съм, че Мелъди и Исадор няма да го прочетат. Както всички други млади хора на острова, те не могат нито да четат, нито да пишат.
Не ги интересува нито миналото на човечеството, нито какъв е животът на континента.
Те знаят само, че най-главното предназначение на хората, които населяват острова така плътно, е да умрат, така че той да остане само за нас.
Попитах ги снощи да ми изброят три имена на бележити исторически личности. Те се възммутиха от безсмисления въпрос.
Настоях да се съсредоточат малко и да отговорят въпреки всичко. Бяха много недоволни и намръщени от упражнението. То бе дори болезнено за тях.
Накрая все пак измислиха нещо. В повечето случаи Мелъди говореше вместо двамата и Й какво отговори с неописуема сериозност: „Исус Христос и Дядо Мраз.“
Але-хоп!
Когато не ги питам за нищо, те са щастливи като миди.
Надяват се някой ден да станат роби на Вера Чипмънк5 Запа. Нямам нищо против.
Глава втора
Наистина ще се опитам да не пиша повече това „Але-хоп“ през цялото време. Але-хоп!
Роден съм тук, в Ню Йорк. Само че тогава не се казвах Дафодил. Кръстен съм Уилбър Рокфелер Суейн.
Освен това не съм единствено дете. Имах една смайваща близначка — Илайза Мелон Суейн.
Бяхме кръстени не в черква, заобиколени от роднини и приятели на родителите ни, а в болница. Толкова бяхме грозни, че баща ни и майка ни се срамуваха от нас.
Бяхме истински чудовища и всички предричаха, че няма да живеем дълго. Имахме по шест пръста на ръцете и краката, както и по две зърна на всяка гръд.
Не може да се каже, че бяхме монголоидчета, макар че имахме типичната за тях твърда черна коса. Бяхме нещо ново. Неандерталоиди. Чертите на лицата ни бяха като на възрастни; още от малки — с масивни кости над очите, полегати чела и огромни, тежки челюсти.
Смяташе се, че и дума не може да става за ум при нас и че ще умрем, преди да сме навършили четиринадесет години.
Аз обаче все още съм жив и здрав, слава богу. Сигурен съм, че и Илайза би живяла досега, ако не беше онази лавина, която я затрупа на петдесетгодишна възраст в покрайнините на китай-1 ската колония на Марс.
Але-хоп!
Родителите ни, Калеб Мелон Суейн и Летиш Вандербилт Суейн, по баща Рокфелер, бяха глупави, млади и красиви. Баснословно богати, и произхождаха от онези американски семейства, които имат всичко, но опропастяваха планетата за идиотското си удоволствие и маниакална страст да превръщат пари във власт, след това власт в пари и отново пари във власт.
Самите Калеб и Летиша бяха съвсем безречни. Баща ми беше много добър на табла и горе-долу разбираше от фотография — така поне твърдяха. Майка ми беше активен член на Национал ната асоциация за подпомагане на цветните. Никой от двамата не работеше. И двамата се бяха опитвали безуспешно да завършат колеж.
Пишеха чудесно и говореха много изискано. Обожаваха се един друг. Бяха много скромни по отношение на успехите си в училище. И бяха мили. Не мога да ги обвиня, че са били потресени от раждането на такива изроди — всеки на тяхно място би бил потресен с деца като Илайза и мен.