Алехоп!
Това бе един от редките случаи, като се изключи смъртта на баща ми. в които родителите ни са били разделени за повече от единдва дни. Баща ми написал едно мило писмо от Вермонт, което намерих в нощното шкафче на майка ми след смъртта й.
Това е може би цялата кореспонденция в съвместния им живот.
„Скъпа моя Тиш, децата ни ще се чувствуват много щастливи тук. Можем да се гордеем с това. Архитектът и работниците също.
Колкото и кратък да бъде животът на децата ни, те ще получат от нас цялото възможно щастие и достойнство. Сътворили сме им един прекрасен астероид, един малък свят с еднаединствена къща в него, а всичко наоколо е осеяно с ябълкови дървета.“
След което той се върнал на своя астероид — в „Залива на костенурките“. После, отново по съвета на лекаря, двамата ни посещаваха веднъж годишно — винаги на рождения ни ден.
Техният кафяв каменен дом все още стои непокътнат и уютен срещу разрушителния ход на времето. Сега нашата най-близка съседка Вера Чипмънк5 Запа е настанила в него робите си.
„А когато Илайза и Уилбър най-после напуснат този свят и отидат на небето — продължаваше писмото на баща ми, — ние ще им осигурим вечен покой сред техните деди и прадеди от рода Суейн в семейното гробище под ябълковите дървета.“
Алехоп!
Колкото до това, кои бяха заровени в гробището отделено от къщата с ограда, мога Спокойно да кажа, че там бяха главно фермери и земеделци от Вермонт и техни приятели и сродници, хора скромни и прости. Няма съмнение, че повечето бяха неграмотни и невежи като Мелъди и
Айсъдор.
С други думи, бяха големи, невинни маймуни,
с ограничени възможности да вършат зло и по мое мнение като стар и патил човек, точно това е състоянието, в което всички тези хора е трябвало да бъдат.
Много от надгробните камъни в гробището бяха потънали или прекатурени, а времето бе заличило надписите на останалите.
Имаше обаче един огромен паметник с дебели гранитни стени, покрит с плоча и с големи врати, който сигурно ще стои там и след второто пришествие. Това е мавзолеят на основателя на нашето семейно благосъстояние и строител на къщата — професор Елиу Рузвелт Суейн.
Професор Суейн е бил далеч по-умен от всички наши познати прадеди — хората от семействата Рокфелер, Дюпон, Мелон, Бандербилт, Дожл и всички останали. Завършил техническия институт в Масачузетс на 18 години, после основалЦ катедра „Гражданско инженерство“ в Корнелския университет на 22 години. По това време имал вече регистрирани няколко важни патента за железни мостове и предпазни съоръжения. Само те били достатъчни да го направят милионер в най-скоро време.
Той обаче не се задоволил с това. Основал компанията „Суейн“, която разработвала плановете и ръководела строежите на половината от ЖП мостовете по цялата планета.
Професор Суейн бил гражданин на света. Говорел много езици и бил личен приятел на повечето от държавните глави. Но когато дошло време да си построи дворец, той го разположил между ябълковите дървета на своите невежи прадеди.
Освен това той е единственият човек, освен мен и Илайза, който е обичал тази чудновата грамада. Ние бяхме толкова щастливи там!
Сестра ми и аз имахме една обща тайна с професор Суейн, въпреки че той не беше между живите от половин век. Нито слугите, нито родителите ни я знаеха. Очевидно работниците, които бяха преустройвали мястото, не са и подозирали за нея, въпреки че сигурно са прокарвали
тръби, жици и канали през всевъзможни чудновати места.
А ето и самата тайна: Имаше една по-малка къща, скрита в голямата. В нея можеше да се влезе през замаскирани врати или подвижна ламперия. Състоеше се от тайни стълбища, места за подслушване с дупки за наблюдение и тайни коридори. Имаше, цели тунели.
Съвсем лесно беше да изчезнем в огромния часовник на дядо ни в салона на върха на северната кула и да излезем почти на километър настрана — през един таен капак на пода в мавзолея на професор Суейн.
Имахме и друга обща тайна с професора — научихме я, като се ровехме в книжата му в къщата. Второто му име не било Рузвелт. Той сам си го избрал, за да изглежда по-аристократично, като студент в техническия институт в Масачузетс.
Името му в кръщелното свидетелство е Елиу
Уитърспун Суейн.
Тогава мисля, че ни дойде наум идеята да дадем на всеки човек ново второ име.
Глава четвърта
Когато професор Суейн умрял, бил толкова дебел, че просто не мога да разбера как се е провирал в тайните си коридори. Те бяха много тесни. Ние с Илайза успявахме да се движим в тях, въпреки че бяхме по два метра високи — таваните също бяха много високи.