— Чудесно. Страхувах се, че може би не е искала да се забърква с полицията. Хората понякога си имат едно наум по тези въпроси.
Лейтенантът кимна. Роули продължи:
— И така, Беатрис ми разказа какво е подслушала, но на мен то определено ми се стори съмнително. За вас не зная. Искам да кажа, ами… ние сме просто заинтересувана страна.
Лейтенантът отново кимна. Както всички местни жители, и той бе проявил интерес към смъртта на Гордън Клоуд и в общи линии споделяше общото мнение, че фамилията му бе несправедливо лишена от наследството. Той подкрепяше становището, че мисис Гордън Клоуд „не е никаква лейди“ и че брат й е от онези млади безразсъдни командоси, от които по време на войната имаше огромна полза, но в мирно време трябваше да бъдат държани под око.
— Предполагам, няма нужда да ви обяснявам, лейтенант, че ако първият съпруг на мисис Гордън е жив, този факт е от огромно значение за нашата фамилия. Разказът на Беатрис ме наведе на мисълта, че е възможно да възникне подобно стечение на обстоятелствата. Мислех, че тя наистина е вдовица. Мога да заявя, че всичко това силно ме разтърси. Нуждаех се от време да осмисля нещата, ако мога така да се изразя. Знаете, човек просто трябва да го асимилира.
Спенс отново кимна. Усещаше как Роули бавно разнищва въпроса, непрекъснато го прехвърля в съзнанието си.
— В началото реших, че ще е най-добре да се обърна към вуйчо си, той е адвокат.
— Мистър Джереми Клоуд?
— Да. Ето защо тръгнах натам. Сигурно е било малко след осем. Те още вечеряха и аз се настаних в кабинета на вуйчо си, за да го изчакам. Продължих да анализирам нещата.
— И?
— Накрая стигнах до извода, че трябва да свърша още нещо, преди да се допитам до него. Всички адвокати, лейтенант, са едни и същи. От опит го зная. Много бавни, много предпазливи — трябва да бъдат сто процента сигурни във фактите, за да се захванат с даден въпрос. А все пак моята информация бе получена от съмнителен източник. Запитах се дали Джереми няма да се поколебае, преди да предприеме някакви действия. Реших да отида в „Елена“ и сам да се срещна с този субект.
— Така ли направихте?
— Да. Веднага се върнах в „Елена“…
— Към колко часа беше?
Роули се замисли.
— Чакайте да видя. При вуйчо Джереми сигурно съм бил някъде към осем и двайсет, там постоях около пет минути, ами, не мога да кажа точно, лейтенант, но е било след осем и половина — може би към девет без двайсет.
— Да, мистър Клоуд?
— Знаех в коя стая е отседнал. Беатрис ми бе споменала номера й, затова направо се качих и почуках. Той извика „Влез“ и аз влязох.
Роули направи пауза.
— Струва ми се, че не се представих много блестящо. Когато влязох, си въобразявах, че аз съм по-силният. Но мъжът явно си го биваше. Не можах да изкопча нищо определено. Смятах, че ще го уплаша с намека си за начина, по който ни изнудваше, но той изглежда само се развесели. Проклетникът ме попита дали и аз не съм в играта. „Мен не можеш да ме работиш“ — отвърнах му. — „Аз нямам какво да крия.“ А той жлъчно добави, че не това имал предвид. Въпросът бил, че той предлагал нещо за продан и дали аз не съм евентуалния купувач. „Какво искате да кажете?“ — попитах аз. Той отвърна с въпрос: „Колко сте готови да платите вие или цялото ви семейство за неоспоримото доказателство, че Робърт Ъндърхей, смятан за умрял в Африка, всъщност е жив и здрав?“ Поинтересувах се защо, по дяволите, трябва да му плащаме нещо. А той се изсмя и заяви: „Защото тази вечер очаквам клиент, който със сигурност ще ми даде значителна сума за неопровержимото доказателство, че Робърт Ъндърхей не е мъртъв“. И тогава… ами, тогава, боя се, загубих самообладание и му заявих, че нашата фамилия няма навика да се забърква в нечисти дела. Казах му, че ако Ъндърхей наистина е жив, това ще може съвсем лесно да се установи. С тези думи важно тръгнах да излизам от стаята, а той само се изсмя и произнесе със загадъчен тон: „Не ми се вярва да докажете каквото и да било без мое участие“. Много странно наистина.
— И после?
— Ами честно казано, прибрах се вкъщи доста смутен. Чувствах, че по някакъв начин съм оплел конците. Искаше ми се все пак да бях поверил всичко в ръцете на стария Джереми. Имам предвид, той да бе разровил нещата — адвокатите са свикнали да се оправят с опасните клиенти.
— По кое време напуснахте „Елена“?
— Нямам представа. Чакайте малко. Трябва да е било преди девет, защото докато вървях към селото, от един прозорец чух сигнала за новините на кръгъл час.