В паметта му изплува разговорът в клуба в деня на въздушното нападение — гръмкият досаден глас на майор Портър, нареждащ неуморно една история, която никой не искаше да слуша.
Припомни си прошумоляването на вестник, внезапно увисналата челюст на майора и слисаното му изражение.
Смущаваше го обаче най-вече невъзможността да си състави мнение за припряната дама на средна възраст, която току-що си бе отишла. Разпалените приказки за отвъдното, неясните разсъждения, веещият се шал, огърлицата, подрънкваща около шията й — всичко това някак не съответстваше на проницателността, проблеснала за миг в светлосините й очи.
— Каква беше истинската причина за посещението й? — каза си той. Хвърли поглед върху картичката на бюрото си и продължи: — Чудя се какво ли става в Уормсли Вейл?
Точно пет дни по-късно Поаро се натъкна на малко съобщение във вечерния вестник — отнасяше се за смъртта на мъж на име Инок Ардън. Мястото на произшествието бе Уормсли Вейл, старо малко селце, разположено на около три мили от известното игрище за голф в Уормсли Хийт.
Поаро отново произнесе на глас:
— Чудя се какво ли става в Уормсли Вейл…
Първа книга
Първа глава
В Уормсли Хийт има игрище за голф, два хотела, няколко луксозни модерни вили с изглед към игрището, няколко магазина, ползващи се преди войната с твърде завидна репутация, както и железопътна гара.
От гарата в ляво се стрелваше главното шосе за Лондон, а вдясно през полята минаваше малка пътека, означена с надпис „Пешеходна алея към Уормсли Вейл“.
Сгушеното между обрасли с гори хълмове селце Уормсли Вейл беше пълна противоположност на Уормсли Хийт. В миналото миниатюрно старомодно пазарно градче, сега то бе западнало и се бе превърнало в село. Имаше една главна улица с къщи в стил, характерен за XVIII век, от двете й страни, известен брой кръчми и няколко магазина със старомодни стоки. Човек оставаше с впечатлението, че селцето е отдалечено от Лондон поне на сто и петдесет мили, докато разстоянието беше само двайсет и осем мили.
Жителите на Уормсли Вейл до един бяха обединени от презрението си към шеметното разрастване на Уормсли Хийт.
В покрайнините бяха разположени няколко очарователни къщи с приятни старовремски градини. Именно в една от тези къщи, наречена Уайт Хаус, в ранната пролет на 1946 година се завърна Лин Марчмънт — демобилизирана от Женската спомагателна служба към военноморските сили.
На третата сутрин, след като се прибра у дома, тя се загледа през прозореца на спалнята си отвъд неподдържаната тревна площ към брястовете в ливадата и вдъхна с наслада ароматния въздух. Беше мека утрин, ухаеше на влажна пръст. Как й бе липсвал този мирис през последните две години и половина.
Какво удоволствие да бъде отново вкъщи, тук, в собствената си малка спалня, за която често се бе сещала с носталгия по време на престоя си в чужбина.
Какво удоволствие да захвърли униформата и да облече пола от туид и плетен пуловер — нищо че молците явно не бяха бездействали през войната!
Прекрасно беше, че вече не е в армията, че отново е свободна жена. И все пак задграничната служба й бе доставила истинска радост. Работата не беше тягостна, а интересна, организираха се забави, падаше смях. Но все пак не липсваше досадата от установения ред, както и чувството, че ги водят като стадо. Това понякога пораждаше у нея отчаяно и неистово желание да избяга.
Така веднъж през едно горещо лято на изток с копнеж си бе спомняла за Уормсли Вейл, за скромната прохладна и приятна къща, а също и за скъпата си майчица.
Лин едновременно обичаше майка си и се дразнеше от нея. Далеч от къщи любовта заемаше централно място, а ядът бе напълно потушен или ако не, само внасяше допълнителна болезнена нотка в носталгията по дома. Милата й майчица — можеше да бъде толкова влудяваща. Но какво ли не би дала да чуе някое от редовните жалостиви оплаквания на мама, отправени с тъничък гласец. Ах, само да се прибере и никога, никога вече да не напуска дома си!
И ето вече беше вън от армията, свободна и отново в Уайт Хаус. От три дни се беше върнала обратно към цивилния живот. А вече я завладяваше някакво странно безпокойство и неудовлетворение. Всичко си беше непроменено, съвсем непроменено — и къщата, и мама, и Роули, и фермата, и цялата фамилия. Различна единствено бе самата тя — нещо, което не биваше да бъде така…