— Скъпа… — тъничкият вик на мисис Марчмънт се разнесе от стълбите. — Да поднеса ли на моето момиченце прекрасна закуска в леглото?
Лин рязко извика:
— Не, разбира се. Слизам.
„Защо трябва да се обръща към мен с «моето момиченце» — помисли си Лин. — Толкова е глупаво!“
Спусна се по стълбите и влезе в трапезарията. Закуската не бе особено обилна. Лин вече беше разбрала колко много време и усилия отнемаше снабдяването с хранителни продукти. Като се изключи една доста несериозна жена, която идваше сутрин четири пъти седмично, мисис Марчмънт сама се бореше с готвенето и чистенето. Когато роди Лин, тя бе почти на четиридесет години и сега здравето й бе разклатено. Лин осъзна с известна тревога промяната във финансовото им положение. Малкият, но редовен доход, който им беше напълно достатъчен преди войната, сега бе двойно по-малък поради данъците. Цени, разноски, такси — всичко беше скочило.
„Ето го храбрият нов свят“ — мрачно си мислеше Лин. Очите й шареха по обявите във вестника. „Бивша участничка в Женската спомагателна служба към военновъздушните сили търси длъжност, която изисква инициативност и активност.“ „Девойка, уволнена от Женската спомагателна служба към военноморските сили, търси служба, за която са необходими организаторски способности и авторитет.“
Енергичност, инициативност, управленчески способности — такива бяха предлаганите качества. Но какво се търсеше? Хора, които умеят да готвят, да чистят, които владеят прилично стенография. Хора с трудови навици, опитни, обещаващи да служат добре. Е, нея това поне не я засягаше. Пред Лин пътят се простираше гладък и равен. Женитба с братовчеда Роули. Бяха сгодени от седем години, точно преди да избухне войната. Но откакто се помнеше, тя бе предопределена да се омъжи за Роули. Изборът му на живот, свързан със селско стопанство, бе намерил мълчалив отклик у нея. Приличен живот — може би без вълнения, изпълнен с усилен труд, но те и двамата обичаха живота на открито и грижите за животните.
Е, все пак плановете им бяха малко по-различни — вуйчо Гордън винаги бе обещавал…
Гласът на мисис Марчмънт прекъсна мислите й точно на място:
— Както ти писах, скъпа, това беше най-ужасният удар за всички нас. Гордън бе в Англия едва от два дни. Ние дори не бяхме го видели. Само ако не се беше отбивал в Лондон. Да беше пристигнал направо тук.
Да, само ако…
Далеч от дома, Лин остана потресена и силно скърбеше за смъртта на вуйчо си. Но едва сега истинското значение на случилото се започваше да й се изяснява.
Откакто се помнеше, нейният живот и животът на всички от фамилията бе подвластен на Гордън Клоуд. Богатият, бездетен мъж бе взел всички роднини изцяло под крилото си.
Дори и Роули… Роули и приятелят му Джони Вавасур бяха започнали като съдружници управлението на фермата. Капиталът им не беше голям, но и двамата бяха изпълнени с надежда и енергия. А и Гордън Клоуд бе одобрил идеята.
С нея си бе позволил да сподели повече:
— Доникъде не можеш да стигнеш с една ферма, ако нямаш капитал. Но искам първо да установя дали момчетата наистина притежават желанието и енергията, необходими за успеха на начинанието. Ако им помогна веднага, ще минат години, преди да се уверя, че е така. Ако носят в себе си усета за тази работа, ако дейността им ме удовлетвори, то тогава, Лин, не бива да се тревожиш. Ще ги осигуря финансово както подобава. Така че гледай смело напред, моето момиче. Ти си точно съпругата, която приляга на Роули. Но пази в тайна това, което ти казвам.
Е, тя изпълни желанието му, но Роули сам усети благосклонния интерес от страна на вуйчо си. От него зависеше да докаже на старата лисица, че Роули и Джони представляват добра инвестиция за парите му.
Да, всички разчитаха на Гордън Клоуд. Не че членовете на фамилията бяха безделници или готованци — Джереми Клоуд беше шеф на адвокатска кантора, Лайънел Клоуд — лекар на частна практика.
Но трудовите делници бяха изпълнени със спокойната увереност, че зад тях стои солидна финансова опора. Никога не се налагаше да правят икономии или спестявания. Бъдещето бе осигурено. Гордън Клоуд, бездетният вдовец, щеше да се погрижи за всичко. Неведнъж ги бе уверявал, че това е негово задължение.
Овдовялата му сестра Адела Марчмънт бе останала да живее в Уайт Хаус, когато можеше спокойно да се премести в по-малък и по-лесен за поддържане дом. Лин посещаваше първокласни училища. Ако не беше избухнала войната, щеше да й бъде предоставена възможност да завърши каквото и да било образование по неин избор, без да се жалят парите. За всеобщо успокоение чековете на вуйчо Гордън се сипеха най-редовно и осигуряваха прилично съществуване.