Всичко бе толкова уредено, толкова стабилно и сигурно. И в един момент дойде напълно неочакваната женитба на Гордън Клоуд.
— Разбира се, мила — продължаваше Адела, — бяхме смаяни. Ако някога сме били сигурни в нещо, то това беше, че Гордън никога няма да се ожени повторно. Ако му липсваха роднини, разбирам.
„Да — помисли си Лин, — имал е достатъчно роднини. Понякога навярно дори са му били в повече.“
— Винаги е бил толкова мил — нареждаше мисис Марчмънт. — Е, може би тираничен в някои случаи. Не понасяше да се храни върху гола маса. Непрекъснато настояваше да слагам онези старомодни покривки. Всъщност даже веднъж ми изпрати от Италия най-прекрасната венецианска дантела, която съм виждала.
— Е, безспорно е действал според желанията си — отсече Лин. После добави с любопитство: — Как се е запознал с… втората си съпруга? Не си ми писала.
— О, мила, на някакъв параход или на самолет, нещо такова. Струва ми се, че е бил на път от Южна Америка за Ню Йорк. След всички тези години! След всички тези секретарки, машинописки, икономки и какви ли не още!
Лин се усмихна. Откакто се помнеше, целият персонал на Гордън Клоуд — секретарки, икономки и прочее — се подлагаше на най-щателни разследвания и съмнения.
Попита с интерес:
— Сигурно е хубава?
— Хм, лично аз, мила, смятам, че има доста глупава физиономия — каза Адела.
— Но ти не си мъж, мамо!
— Естествено — продължи мисис Марчмънт. — Бедното момиче претърпя тежка бомбардировка, след взрива изпадна в шок и наистина беше много зле със здравето. Според мен така и не успя да се възстанови напълно. Тя е просто кълбо от нерви, ако разбираш какво имам предвид. Понякога наистина ми изглежда малоумна. Едва ли някога щеше да се превърне в достойна спътница на горкия Гордън.
Лин отново се усмихна. Съмняваше се, че Гордън Клоуд е решил да се ожени за много по-млада жена заради интелектуалната връзка.
— Пък и, мила — понижи глас мисис Марчмънт, — не ми се ще да го казвам, но тя не е никаква лейди.
— Що за израз, мамо! Какво значение има това в днешно време?
— В провинцията все още има, мила — отвърна кротко Адела. — Искам да кажа, че просто тя не е една от нас.
— Нещастното момиче!
— Повярвай ми, Лин, не мога да те разбера. Всички ние проявяваме особено старание да се държим любезно и учтиво и я приемаме заради Гордън.
— Значи сега тя е отседнала във Фъроубанк? — попита с любопитство Лин.
— Естествено. Къде другаде можеше да отиде, когато излезе от болницата? Лекарите й препоръчаха да напусне Лондон. Тя е във Фъроубанк заедно с брат си.
— А той какво представлява?
— Ужасен младеж! — възкликна мисис Марчмънт. След кратка пауза подчерта: — Крайно невъзпитан.
За миг у Лин припламна искра на съчувствие. Помисли си: „Сигурно и аз на негово място щях да бъда крайно невъзпитана“.
— Как се казва? — попита тя.
— Хънтър. Дейвид Хънтър. Ирландец, струва ми се. Разбира се, никой не е чувал нищо за семейството им. Тя е била вдовица — мисис Ъндърхей. Не искам да бъда коравосърдечна, но как да не си зададеш въпроса — що за вдовица е тази, която тръгва да пътува от Южна Америка по време на война? Човек не може да не си помисли, че просто си е търсела богат съпруг.
— В такъв случай търсенето й не е отишло напразно — отбеляза Лин.
Мис Марчмънт въздъхна.
— Всичко ми изглежда толкова необичайно. Гордън винаги е бил изключително проницателен човек. И не че жените не са се домогвали до него. Последната му секретарка например. Каква наглост наистина. Толкова ловко действаше, но все пак той се отърва.
Лин промълви двусмислено:
— Е, всеки човек си има своето Ватерло.
— На шейсет и две години — отвърна мисис Марчмънт. — Много опасна възраст. А и войната, предполагам, оказва влияние. Но не мога да ти опиша какъв шок бе за нас писмото му от Ню Йорк.