— Много сте мила, Розалийн. Благодаря ви.
— О, моля ви… Искам да кажа… трябваше да се сетя…
— Много мило от ваша страна, скъпа.
С чека в чантата, Адела Марчмънт се почувства съвсем различен човек. Момичето наистина бе проявило отзивчивост. Неудобно щеше да бъде да удължава срещата. Тя се сбогува и си тръгна. На пътеката се размина с Дейвид, поздрави го учтиво и забърза към къщи.
Шеста глава
— Какво търсеше тук тази Марчмънт? — попита Дейвид още с влизането си.
— О, Дейвид! Тя ужасно се нуждаеше от пари. И през ум не ми бе минавало…
— И ти ѝ даде, предполагам. — Той я изгледа с полушеговито отчаяние в погледа си. — Човек не бива да те оставя сама, Розалийн.
— О, Дейвид, не можех да ѝ откажа. В края на краищата…
— Какво в края на краищата? Колко ѝ даде?
Розалийн тихо произнесе:
— Петстотин лири.
За нейно облекчение, Дейвид се разсмя.
— Е, бълха ни ухапала!
— Но Дейвид, това са много пари.
— Не и за нас в днешно време, Розалийн. Ти изглежда така и не можеш да проумееш, че си изключително богата жена. Но щом е искала петстотин лири, щеше напълно да се задоволи и с двеста и петдесет. Трябва да усвоиш умението да се пазариш.
Тя промърмори:
— Съжалявам, Дейвид.
— Милото ми момиче! В крайна сметка парите са си твои.
— Не, не са. В действителност не.
— О, хайде, не започвай всичко отначало. Гордън Клоуд умря, преди да има време да направи завещание. Ето на това му се вика късмет. Ние печелим — ти и аз. Останалите губят…
— Изглежда ми несправедливо.
— Хайде стига, прекрасна моя сестричке Розалийн. Не се ли радваш? Огромна къща, слуги, бижута. Не се ли сбъдваха мечтите ти? Не мислиш ли, че е така?
— Слава на Бога, понякога ми се струва, че ще се събудя и ще осъзная, че е било само сън.
И двамата се засмяха. Дейвид я изгледа внимателно.
Остана доволен. Знаеше как да се оправя с Розалийн. Помисли си, ме единствено будната ѝ съвест му създаваше главоболия, но тази черта от характера ѝ вече не зависеше от него.
— Говориш самата истина, Дейвид. Всичко е като сън, като на кино. Радвам се много. От сърце.
— Но трябва да пазим това, което имаме — предупреди я той. — Но отсега нататък никакви подаръци за фамилията Клоуд, Розалийн. Всички те са имали много повече пари, отколкото ти или аз някога сме виждали.
— Да, сигурно си прав.
— Къде е била Лин тази сутрин? — попита той.
— Мисля, че отиде в Лонг Уилоус.
— В Лонг Уилоус — да види Роули — този селяндур и дървеняк!
Доброто му настроение се изпари. Дали бе на път да се омъжи за това момче?
Излезе от дома унил, прекоси лехите с азалии и се отправи през малката порта към хълма. От него пътеката се спускаше надолу край стопанството на Роули.
Докато стоеше там, Дейвид забеляза Лин, която излизаше от стопанството. За миг той се поколеба, а после стисна ядосано зъби и се спусна надолу да я пресрещне. Пътищата им се пресякоха точно при оградата.
— Добро утро — поздрави Дейвид. — Кога е сватбата?
— За втори път ме питаш вече — язвително отвърна Лин. — Много добре знаеш кога е — през юни.
— И ти ще го направиш?
— Не разбирам какво имаш предвид, Дейвид.
— О, много добре разбираш — той се изсмя презрително. — Роули. Какво представлява Роули?
— Нещо по-добро от теб. Настигни го, ако можеш — безгрижно заяви тя.
— Не се и съмнявам, че е по-добър от мен. Но аз мога да го настигна. За теб мога да сторя всичко, Лин.
За минута-две тя остана безмълвна. Най-сетне каза:
— Ти не разбираш, че аз го обичам.
— Дали е така?
Тя разпалено възкликна:
— Разбира се, казвам ти — обичам го!
Дейвид я изгледа изпитателно.
— Всеки вижда собствения си образ такъв, какъв иска да бъде той. Ти се виждаш влюбена в Роули, представяш си как водиш спокоен живот с Роули, чувстваш се сигурна с Роули, никога няма да напуснеш селото. Но това не е истинското ти аз, нали Лин?
— О, кое е истинското ми аз? Добре тогава, а твоето истинско аз кое е? Ти самият какво искаш?
— Бих казал, че искам стабилност, покой след бурята, тих пристан след бушуващото море. Но не съм сигурен. Понякога, Лин, подозирам, че и ти, и аз искаме вълнения — той мрачно добави: — Иска ми се никога да не се беше мяркала тук. Толкова бях щастлив, преди да се появиш.
— А сега не си ли щастлив?
Той я изгледа. Лин усети как вътре в нея се надига вълнение. Дишането и се ускори. Никога до този момент не бе чувствала по-осезателно странната и мрачна притегателна сила на Дейвид. Той протегна ръка, сграбчи я за рамото и я привлече към себе си.
Но внезапно Лин усети как ръцете му започнаха да се отпускат. Той се взираше през рамото ѝ към хълма. Извърна глава, за да види какво бе привлякло вниманието му.