— И, разбирате ли, мистър Роули, просто не можех да не чуя разговора, който се водеше вътре. Толкова слисана бях, че щях да падна, ако някой ме беше бутнал дори и с перце…
Доста голямо перце ще е необходимо, помисли си Роули.
Той изслуша с безизразно, почти биволско изражение стегнатото изложение на разговора, който Беатрис бе чула. Когато приключи, тя го погледна с очакване.
Необходими бяха няколко минути, преди Роули да се изтръгне от вцепенението, в което бе изпаднал. После се изправи.
— Благодаря, Беатрис — заяви той. — Много благодаря.
И с тези думи излезе от стаята. Беатрис се почувства някак си разочарована. Все пак наистина ѝ се струваше, че мистър Роули поне можеше да каже нещо.
Дванайсета глава
Когато излезе от „Елена“, Роули автоматично се отправи към къщи, но след като извървя няколкостотин крачки, свърна обратно в посоката, откъдето бе дошъл.
Мозъкът му възприемаше нещата бавно и след първоначалното изумление от откритията на Беатрис истинското им значение едва сега стигаше до него. Ако версията ѝ за подслушания разговор бе вярна, а в общи линии той не се съмняваше в това, възникналото положение засягаше пряко всеки член от фамилията Клоуд. Най-подходящият човек, който беше в състояние да разреши въпроса, безспорно бе вуйчо му Джереми. Като адвокат той най-добре би могъл да каже как да се използва изненадващата информация и какви мерки да се вземат.
Макар и самият да искаше да предприеме някакви действия, Роули съзнаваше, че е най-правилно да изложи проблема пред вещ и опитен адвокат. И колкото по-скоро той стане негово достояние, толкова по-добре, затова съответно Роули се отправи към къщата на Джереми на Хай стрийт.
Младата прислужница, която му отвори вратата, го уведоми, че мистър и мисис Клоуд още не са приключили с вечерята. Тя предложи да го въведе в трапезарията, но Роули отказа и заяви, че ще изчака в кабинета на Джереми, докато привършат. Не бе особено склонен да включва и Франсес в разискванията. Наистина колкото по-малко хора бяха посветени в историята, толкова по-добре, поне докато не се изработеше конкретен план за действие.
Той се разхождаше неспокойно напред-назад из кабинета. Върху бюрото лежеше тънка папка с надпис „Сър Уилям Джереми — покойник“. Лавиците бяха покрити с томове юридическа литература. Имаше и стара снимка на Франсес във вечерна рокля, както и една на баща ѝ, лорд Едуард Трентън, в костюм за езда. На бюрото бе поставена снимка на младо момче в униформа — синът на Джереми, Антъни, убит във войната.
Роули трепна и се извърна. Седна в креслото и се вгледа в образа на лорд Едуард Трентън.
В трапезарията Франсес се обърна към съпруга си:
— Чудя се какво ли иска Роули?
Джереми отпаднало отвърна:
— Вероятно е сбъркал нещо с някоя правителствена разпоредба. Фермерите едва ли разбират и една четвърт от всички формуляри, които трябва да се попълват. Роули е съзнателно момче. Притеснява се.
— Приятен е — допълни Франсес, — но е изключително муден. Знаеш ли, имам чувството, че нещата между него и Лин не вървят много добре.
Джереми разсеяно измърмори:
— Лин… а, да… разбира се. Прости ми, аз… нещо не мога да се съсредоточа. Напрежението…
Франсес бързо го прекъсна:
— Не мисли за това. Всичко ще се оправи, казвам ти.
— Понякога ме плашиш, Франсес. Толкова си безразсъдна. Сама не съзнаваш…
— Много добре съзнавам всичко. Не ме е страх. Знаеш ли, Джереми, май всъщност дори се забавлявам.
— Точно това, скъпа моя, ме тревожи най-силно — заяви Джереми.
Тя се усмихна.
— Хайде. Не бива да караш онова селско момче да те чака прекалено дълго. Върви и му помогни да попълни формуляр номер хиляда сто деветдесет и девет или който и да е.
Но когато излязоха от трапезарията, чуха хлопването на външната врата. Мистър Роули предал, съобщи им Една, че няма да чака, защото не било нещо важно.
Тринайсета глава
Във въпросния вторник следобед Лин Марчмънт излезе на дълга разходка. Почувствала нарастващо вътрешно безпокойство и неудовлетворение, тя бе решила да премисли нещата.
С Роули не се бяха виждали от няколко дни. След буреносната им раздяла онази сутрин, когато го бе помолила да ѝ заеме петстотин лири, те бяха продължили да се срещат както обикновено. Лин разбираше, че молбата ѝ е била неразумна и че Роули с право я бе отхвърлил. Въпреки това разумът надали беше сред най-привлекателните качества за влюбените. Външно нещата между двамата бяха същите, вътрешно — не бе сигурна. Последните няколко дни ѝ се бяха сторили непоносимо монотонни, макар да не си признаваше, че внезапното заминаване на Дейвид за Лондон имаше нещо общо с настъпилата скука. Дейвид, горчиво разсъждаваше тя, е интересна личност…