Що се отнасяше до роднините ѝ, в момента всички ѝ се струваха ужасно досадни. Майка ѝ, в отлично разположение на духа, я бе ядосала по време на обяда същия ден, като обяви, че ще търси втори градинар. „Старият Том просто не може да се справи.“
— Но, мила мамо, ние не можем да си го позволим — яростно възрази Лин.
— Глупости. Наистина си мисля, Лин, че Гордън би останал крайно недоволен, ако можеше да види в какво състояние е градината. Той бе толкова педантичен относно лехите покрай оградата, косенето на тревата и поддържането на алеите. А погледни сега на какво приличат. Чувствам, че Гордън би искал всичко отново да се приведе в ред.
— Дори ако трябва да вземаме назаем пари от вдовицата му, за да го постигнем.
— Казах ти вече, Лин. Розалийн се представи чудесно. Мисля, че наистина усети нещата от моята гледна точка. Сметката ми в банката се оправи, след като изплатих всички борчове. И наистина ми се струва, че втори градинар ще ни е само от полза и ще направим икономии. Помисли си за зеленчуците, които ще можем да отглеждаме допълнително.
— Можем да си купуваме много повече зеленчуци за много по-малко от три лири седмично.
— О, надявам се да намерим някого за по-ниска сума скъпа. Толкова много хора сега излизат от армията и си търсят работа. Във вестниците пише.
— Съмнявам се, че ще ги откриеш точно в Уормсли Вейл или Уормсли Хийт — сухо отсече Лин.
Макар и въпросът да остана висящ, мисълта, че майка ѝ ще използва Розалийн като постоянен източник на средства, не ѝ даваше мира. Тя съживяваше спомена за подигравателните думи на Дейвид.
И така, кисела и раздразнена, тя се отправи на разходка, за да се поразтуши.
Но лошото ѝ настроение не се подобри при срещата с леля ѝ Кати пред пощата. Леля Кати бе доволна от живота.
— Струва ми се, скъпа Лин, че скоро ще имаме добри вести.
— За какво намекваш, лельо Кати?
Мисис Клоуд кимна с усмивка на човек, който разбира от тези неща.
— Осъществих най-изумителния контакт — наистина беше изумителен. Щастлив край на всички наши неприятности. Срещнах една спънка, но оттогава всички послания гласят да опитвам отново и отново. Ако в началото не успеете… и така нататък. Няма да издавам никакви тайни, скъпа Лин, и последното нещо, което бих искала, е преждевременно да подхранвам напразни надежди, но съм твърдо убедена, че нещата много скоро ще се наредят добре. И съвсем навреме. Наистина толкова се тревожа за вуйчо ти. Прекалено усилено работи през войната. Действително има нужда да се оттегли и да се отдаде на изследванията си, което, разбира се, не може да стане, ако няма приличен доход. Понякога получава такива едни нервни пристъпи. Наистина се безпокоя за него. Толкова е странен.
Лин кимна замислено. Промяната у Лайънел Клоуд не бе убягнала от вниманието ѝ, както и странната смяна на настроенията му. Подозираше, че от време на време прибягва до употреба на наркотици като стимулиращо средство и се питаше дали не се е пристрастил към тях до известна степен. Това би обяснило изключителната му нервност и раздразнителност. Чудеше се доколко леля Кати е наясно или се досеща. Леля Кати, реши Лин, съвсем не бе толкова глупава, колкото изглеждаше.
Докато се спускаше по Хай стрийт, тя зърна вуйчо Джереми да влиза през външната врата на къщата си. През последните три седмици изглеждаше много състарен.
Лин ускори крачка. Жадуваше да се махне от Уормсли Вейл, да тръгне нагоре по хълма и през обширните поля. Закрачи енергично и скоро се почувства по-добре. Щеше да си направи хубава разходка от пет-шест мили и да обмисли нещата. Винаги, цял живот се бе смятала за решително същество с твърдо установени принципи. Бе знаела какво иска и какво не. Никога досега не се бе оставяла да я носи инерцията.
Защото точно това правеше сега! Носеше се по течението! Безцелен, празен живот. Откакто излезе от армията. Обзе я прилив на носталгия по отминалите военни дни. Дни, когато задълженията бяха ясно формулирани, животът течеше по определен план и ред, а бремето на самостоятелните решения бе смъкнато от нея. Но дори и когато я осъзна, мисълта я ужаси. Нима наистина навсякъде хората тайничко изпитваха подобни чувства? Това ли в крайна сметка бе последицата от войната? Не физическата опасност — не мините в морето, не бомбите във въздуха, нито свистенето на куршумите. Духовната опасност — осъзнаването на факта, че животът е по-лек, ако престанеш да мислиш… Тя, Лин Марчмънт, вече не бе решителната личност с ясно установени принципи, която се бе записала в армията. Интелигентността ѝ бе ограничена и вкарана в добре очертани рамки. А сега, отново господарка на себе си и живота си, тя бе отвратена от нежеланието на ума ѝ да поеме и преодолее собствените ѝ лични проблеми.