С внезапна кисела усмивка Лин си помисли: „Колко е странно, ако действително образът на «домакинята» от вестниците е дошъл на власт във военните условия. Жени, които, спирани от безброй забрани, не бяха получили никакви конкретни права. Жени, които трябваше да планират, да обмислят и да импровизират, да използват всяка капка вродена находчивост, дори и без да подозират, че я притежават в такава степен! Сега само те можеха да се изправят, без да залитат, поели своята и чуждата отговорност. А тя, Лин Марчмънт, образована, умна, занимавала се с дейност, изискваща интелект, стриктност и усърдие, бе изгубила вярната посока и бе станала нерешителна. Да, какви омразни думи — носена от инерцията…“
Онези, които бяха останали у дома — например Роули…
Съзнанието ѝ изведнъж се насочи от отвлечените обобщения към личните ѝ неприятности. Тя и Роули. Това бе проблемът, истинският проблем, единственият проблем. Действително ли желаеше да се омъжи за Роули?
Сенките бавно се сгъстяваха, светлината угасваше и падаше здрач. Лин седеше неподвижно, подпряла брадичката си с ръка, в края на малка горичка на склона. Гледаше към долината. Загубила бе представа за времето, но усещаше странно нежелание да се прибере у дома. Отдолу, вляво, се простираше Лонг Уилоус. Лонг Уилоус — нейният дом, ако се омъжи за Роули.
Ако! Отново всичко опираше до това — ако, ако, ако! От гората се стрелна птица с пронизителен писък като плач на сърдито дете. Струя дим от преминаващия влак се изви нагоре в небето, изписвайки огромни въпросителни:
? ? ?
Да се омъжа ли за Роули? Искам ли да се омъжа за Роули? Изобщо някога имала ли съм желание да се омъжвам за Роули? Мога ли да си представя какво би станало, ако не се омъжа за Роули?
Влакът изпухтя към долината, димът затрептя и се разсея. Но въпросителните не се изличиха от съзнанието на Лин.
Преди да замине, обичаше Роули. „Но се върнах променена — помисли си тя. — Вече не съм същата Лин.“
В съзнанието ѝ изплува стих:
„Животът и светът, а и самата аз сме променени…“
А Роули? Роули не се бе променил. Да, така беше. Той си бе останал същият. Такъв, какъвто беше преди четири години, когато тя замина.
Искаше ли да се омъжи за Роули? Ако отговорът беше отрицателен, тогава какво всъщност искаше?
Зад нея в горичката изпукаха съчки и се чу мъжки глас. Човекът, който си проправяше път през шубраците, изруга. Тя извика:
— Дейвид!
— Лин!
Появи се от гората и изглеждаше слисан.
— Какво, за Бога, правиш тук?
Бе тичал и говореше леко задъхано.
— Не зная. Просто мисля, седя и си мисля — тя неуверено се изсмя. — Сигурно… вече е станало много късно.
— Имаш ли представа колко е часът?
Тя разсеяно погледна часовника си.
— Пак е спрял. Изглежда въздействам по някакъв начин на часовниците и нарушавам хода им.
— Не само на часовниците — отвърна Дейвид. — Това е от заряда ти. От енергията, от жизнеността, която притежаваш.
Той се приближи към нея. Смътно обезпокоена, тя бързо скочи на крака.
— Вече се стъмва. Трябва бързо да се прибирам вкъщи. Колко е часът, Дейвид?
— Девет и петнайсет. Налага ми се да тичам като луд. Непременно трябва да хвана влака за Лондон в 9.20.
— Не знаех, че си се върнал.
— Наложи се да взема някои неща от Фъроубанк. Но не бива да изпусна този влак. Розалийн е сама в апартамента, а когато нощно време е сама в Лондон, се паникьосва ужасно.
— Дори и в кооперация с портиер? — попита Лин с презрителен тон.
Дейвид отвърна рязко:
— В страха няма логика. Когато си преживял бомбардировка…
Лин внезапно се засрами и разкаяно добави:
— Съжалявам. Бях забравила.
Внезапно Дейвид възкликна с горчивина:
— Да, забравя се, всичко се забравя много бързо! Връщаме се към сигурността. Към познатото ежедневие. Там, където сме били, преди да започне кървавият спектакъл! Да пропълзим в малките си дупки и да си играем на сигурност. И ти също, Лин — и ти си като останалите.
Тя извика:
— Не съм. Дейвид, не съм. Точно си мислех сега…
— За мен?
Бързината му я стресна. Ръката му обви тялото ѝ и я привлече към себе си. Целуна я разгневено с горещи устни.
— За Роули Клоуд ли? — заяви той. — Този селяндур? За Бога, Лин, та ти принадлежиш на мен.
После, пак така внезапно както я бе притиснал, той я пусна и почти я отблъсна от себе си.