— Ще изпусна влака.
И се втурна неудържимо надолу по хълма.
— Дейвид…
Той се обърна и извика през рамо:
— Ще ти се обадя, когато пристигна в Лондон…
Тя го наблюдаваше как тича през гъстия здрач — бърз, добре сложен, изпълнен с вродена грация.
След това прималяла, с разтуптяно сърце и разпокъсани мисли, бавно се отправи към дома си.
Поколеба се малко преди да влезе. Искаше ѝ се да избегне любвеобилното посрещане на майка си, въпросите ѝ…
Майка ѝ, която бе взела петстотин лири на заем от хора, които презираше.
„Нямаме право да презираме Розалийн и Дейвид — мислеше си тя, докато се изкачваше тихо по стълбите. — Ние сме същите като тях. За пари сме готови на всичко.“
Влезе в спалнята си и с любопитство загледа отражението си в огледалото. Сякаш виждаше непознат човек…
И тогава я обзе яростен гняв.
„Ако Роули наистина ме обичаше, трябваше да ми намери отнякъде петстотин лири. Трябваше, просто трябваше. Не биваше да допуска да се унижавам, като вземам заем от Дейвид — Дейвид…“
Дейвид бе казал, че ще ѝ се обади, щом пристигне в Лондон.
Тя слезе долу, пристъпвайки като насън.
Понякога сънищата можеха да бъдат много опасни…
Четиринайсета глава
— А, ето те и теб, Лин — гласът на Адела прозвуча отсечено и с облекчение. — Не съм те чула кога си влязла, скъпа. Отдавна ли си тук?
— О, да, от цяла вечност. Бях горе.
— Бих искала да ми се обаждаш, щом си дойдеш Лин. Винаги се притеснявам, когато си сама навън по тъмно.
— Мамо, не мислиш ли все пак, че мога да се грижа за себе си?
— О, напоследък във вестниците пишат такива ужасни неща. Всички тези уволнени войници — нападат момичета.
— Предполагам, че момичетата сами си го търсят.
Тя се усмихна кисело.
Да, момичетата сами търсеха опасността… Кой, в крайна сметка, искаше наистина да бъде в безопасност…?
— Лин, скъпа, слушаш ли ме?
Лин сепнато се отърси от мислите си. Майка ѝ нареждаше нещо.
— Какво каза, мамо?
— Говорех за шаферките ти, скъпа. Надявам се, ще си дадат купоните. Какъв късмет, че имате специални купони, защото сте служили в армията. Наистина толкова съжалявам онези момичета, които се женят в наши дни само с обикновените си купони. Искам да кажа, че не могат да си набавят нищо ново. Нямам предвид от чужбина. А като си помисля за качеството на бельото в днешно време, с което човек трябва да се примирява. Лин, ти наистина си късметлийка.
— О, да, голяма.
Обикаляше из стаята — кръстосваше напред-назад, вземаше нещо в ръце, оставяше го.
— Не би ли могла поне за малко да се спреш, скъпа? Така ме изнервяш.
— Извинявай, мамо.
— Да не се е случило нещо?
— Какво би могло да се случи? — остро попита Лин.
— Добре, само не бъди толкова рязка с мен, скъпа, а сега за шаферките. Наистина смятам, че трябва да поканиш дъщерята на семейство Мъкрей. Майка ѝ ми беше най-добрата приятелка, помниш ли, и мисля, че ще се обиди, ако…
— Не понасям Джоун Мъкрей и никога не съм я понасяла.
— Зная, скъпа, но нима е чак такова важно? Сигурна съм, че Марджъри ще се почувства засегната.
— За Бога, мамо, това все пак е моята сватба, нали?
— Да, зная, Лин, но…
— Ако изобщо има сватба!
Нямаше намерение да го казва на глас. Думите се изплъзнаха от устата ѝ съвсем неочаквано. Искаше ѝ се да ги върне назад, но вече бе късно. Мисис Марчмънт се бе втренчила в дъщеря си с тревожно изражение.
— Лин, скъпа, какво искаш да кажеш?
— О, нищо, мамо.
— Да не сте се скарали с Роули?
— Разбира се, че не. Не се безпокой, мамо, всичко е наред.
Но Адела наблюдаваше дъщеря си с истинско безпокойство, доловила душевния ѝ смут, скрит зад намръщеното ѝ лице.
— Винаги съм смятала, че ако се омъжиш за Роули, ще бъдеш в безопасност — сърцераздирателно възкликна тя.
— Кой иска безопасност? — презрително заяви Лин. После рязко се извърна. — Телефонът ли звънна?
— Не, защо? Чакаш ли някой да ти се обади?
Лин поклати отрицателно глава. Колко унизително бе да чакаш телефона да звънне. Той ѝ бе казал, че ще се обади вечерта. Трябваше да се обади. „Ти си луда — каза си тя наум. — Луда си.“
Защо този мъж толкова я привличаше? Споменът за мургавото му мрачно лице изплува пред очите ѝ. Опита се да го пропъди, да го замени с образа на Роули.
Широкото, добродушно лице. Усмивката, която бавно се появяваше на устните му, преданият поглед. Но дали Роули действително държеше на нея? Безспорно, ако действително беше така, щеше да я разбере онзи ден, когато бе отишла да го моли за петстотин лири. Щеше да я разбере, вместо да проявява влудяващата си разумност и деловитост. Да се омъжи за Роули, да заживее във фермата, никога повече да не пътува — никакви непознати небеса, екзотични аромати — никога повече да не бъде свободна…