Телефонът пронизително иззвъня. Лин си пое дълбоко дъх, прекоси вестибюла и вдигна слушалката.
Гласът на леля Кати се разнесе по жицата като ударна вълна.
— Лин? Ти ли си? О, толкова се радвам. Знаеш ли, направо се изплаших. Такава каша забърках около събранието в института…
Тъничкият, пърхащ гласец продължи да реди думите. Лин я изслуша, вмъкна някои забележки, произнесе ободрителни реплики, получи благодарности.
— Каква утеха си ми ти, скъпа Лин. Винаги си толкова любезна и практична. Наистина просто не мога да си обясня защо винаги оплесквам нещата.
Лин също не можеше да си обясни. Леля Кати притежаваше гениалната дарба да оплесква и най-простите неща.
— И винаги съм казвала — завърши леля Кати, — че бедата никога не идва сама. Телефонът ни се повреди и трябваше да се обаждам от улицата. Оказа се, че нямам монети от два пенса, а само от половин пени, и се наложи да ходя да търся…
Най-сетне тя се изчерпа. Лин затвори телефона и се върна в гостната. Адела Марчмънт, цялата нащрек, попита:
— Да не беше… — и не се доизказа.
— Леля Кати — бързо отвърна Лин.
— Какво искаше?
— О, беше забъркала поредната каша.
Лин седна с книга в ръка, като се взираше в часовника. Да, още беше рано. Трябваше да очаква обаждането малко по-късно. В единайсет и пет телефонът отново иззвъня. Тя бавно тръгна към него. Този път няма да се надява — сигурно пак е леля Кати…
Но не беше тя.
— Уормсли Вейл 34? Може ли мис Лин Марчмънт да приеме личен разговор от Лондон?
Сърцето ѝ заби учестено.
— На телефона е мис Лин Марчмънт.
— Изчакайте, моля.
Тя изчака — проглушени шумове, после тишина. Телефонните връзки ставаха все по-лоши и по-лоши. Продължаваше да чака. Накрая гневно затисна слушалката. Чу се друг женски глас — хладен, безразличен, равен.
— Затворете, моля. Ще ви набера след малко.
Тя затвори и тръгна към гостната. Звънът се чу, докато хващаше дръжката на вратата. Втурна се към телефона.
— Ало?
Мъжки глас произнесе:
— Уормсли Вейл 34? Личен разговор от Лондон за мис Лин Марчмънт.
— На телефона.
— Един момент, моля. — После слабо се чу: — Говорете с Лондон, свързвам ви…
И изведнъж гласът на Дейвид:
— Лин, ти ли си?
— Дейвид!
— Трябва да поговоря с теб.
— Да…
— Слушай, Лин, мисля, че е най-добре да изчезна…
— Какво искаш да кажеш?
— Да изчезна от Англия завинаги. Съвсем лесно е. Преструвах се пред Розалийн, че не е толкова просто, защото не исках да се махна от Уормсли Вейл. Но каква е ползата? Ти и аз — нищо няма да излезе. Ти си прекрасно момиче, Лин, а аз… аз съм си мошеник. Винаги съм бил такъв. Няма смисъл да се надяваш, че заради теб ще стана порядъчен. Може би ще опитам — но няма да се получи. Затова по-добре се омъжи за скучния Роули. Той няма да ти създава никакви неприятности до края на живота ти. А с мен ще опознаеш ада.
Тя стоеше там, стиснала слушалката, безмълвна.
— Лин, чуваш ли ме?
— Да, чувам те.
— Нищо не казваш.
— Какво мога да кажа?
— Лин?
— Да…
Странно колко ясно долавяше толкова отдалеч неговото вълнение, настойчивостта му…
Той тихо изруга, а после изрева:
— О, всичко да върви по дяволите! — и затвори.
Мисис Марчмънт излезе от гостната и попита:
— Да не беше…
— Беше грешка — отвърна Лин и бързо се качи по стълбите.
Петнайсета глава
Обичайната практика в „Елена“ бе гостите да се будят в определения от тях час чрез силно почукване на вратата и провикване, „Вече е осем и трийсет, сър“ или „Осем часът е“, според случая. Утринният чай се сервираше само при изрична уговорка, като се оставяше с потракване на съдовете направо на изтривалката пред вратата.
В онази сряда сутрин младата Гладис спази точната процедура пред стая №5 — прониза въздуха с „Осем и петнайсет е, сър“ и с трясък остави подноса, при което част от млякото се изля от каната. После продължи, като събуди и други гости на хотела и се залови за останалите си задължения.
Беше вече десет часът, когато тя осъзна факта, че чаят за стая №5 все още стоеше пред вратата.
Почука силно няколко пъти и след като не получи отговор, влезе направо.
Господинът от стая №5 нямаше навика да се успива, а тя току-що се бе сетила, че точно до прозореца му имаше удобен равен покрив. Напълно възможно бе според Гладис човекът от стая №5 да е офейкал оттам, без да си плати сметката.
Но мъжът, регистрирал се като Инок Ардън, не бе офейкал. Той лежеше с лице към пода в средата на стаята и макар и Гладис да нямаше никакви медицински познания, у нея не остана никакво съмнение, че е мъртъв.