— Ами само формално, лейтенант, да допуснем, че откажа да ви отговоря?
— Не се ли държите малко детински, мистър Хънтър?
— Не мисля. Ненавиждам, винаги съм ненавиждал да ме принуждават да върша нещо.
Лейтенантът реши, че това е самата истина.
Добре познаваше този тип свидетели. Хора, които всячески се стараеха да спъват нещата, просто за да се противопоставят, а не защото имат какво да крият. Самият факт, че искаха отчет за деянията им, изглежда пробуждаше у тях някаква злокобна гордост и враждебност. Сякаш си поставяха за цел да затруднят съдебната процедура колкото е възможно повече.
Лейтенант Спенс, макар и да се смяташе за опитен полицай, бе пристигнал в Шепърдс Корт с твърдото убеждение, че Дейвид Хънтър е убиецът.
Но сега за първи път се разколеба. Самата момчешка предизвикателност в поведението на Дейвид го, изпълваше със съмнения.
Погледна към Розалийн Клоуд. Тя веднага отреагира.
— Дейвид, защо не му кажеш?
— Точно така, мисис Клоуд. Ние искаме просто да изясним нещата…
Дейвид грубо го прекъсна.
— Престанете да тормозите сестра ми, чувате ли? Какво ви засяга къде съм бил — дали тук или в Уормсли Вейл, или в Тимбукту?
Спенс го предупреди:
— Ще получите призовка за съдебното следствие, мистър Хънтър, и там вече ще трябва да отговорите.
— Ами тогава ще изчакам следствието! А сега, лейтенант, ще се разкарате ли най-после оттук?
— Да, сър — лейтенантът се изправи невъзмутимо. — Но първо искам да помоля мисис Клоуд за нещо.
— Не желая сестра ми да бъде притеснявана.
— Нито пък аз. Но искам от нея да огледа тялото и да ми каже дали може да го идентифицира. Разполагам с необходимите правомощия да поискам това. Рано или късно ще стигнем дотам. Защо да не дойде още сега и да приключим с всичко? Покойният мистър Ардън е бил чут от свидетел да заявява, че познава Робърт Ъндърхей. Значи не е изключено да е познавал и мисис Ъндърхей — следователно мисис Ъндърхей може би познава него. Ако името му не е Инок Ардън, поне да разберем кой всъщност е бил.
Съвсем неочаквано, Розалийн стана.
— Ще дойда, разбира се — каза тя.
Спенс си помисли, че Дейвид отново ще кипне, но за негова изненада той само се ухили.
— Браво, Розалийн — похвали я той. — Признавам си, че и аз съм любопитен. В края на краищата защо пък да не назовеш човека?
Спенс се обърна към момичето:
— Вие лично не сте го виждали в Уормсли Вейл?
Тя поклати глава.
— От събота съм в Лондон.
— А Ардън се е появил в петък вечерта. Да…
Розалийн попита:
— Искате ли да тръгнем веднага?
Зададе въпроса със смирението на малко момиченце. Тонът ѝ направи приятно впечатление на лейтенанта, макар че не му се искаше да си го признае. У нея прозираше някакво покорство и отзивчивост, за които той не бе подготвен.
— Това би било чудесно, мисис Клоуд — отвърна той. — Колкото по-скоро установим фактите, толкова по-добре. Боя се обаче, че не съм с полицейската кола.
Дейвид се отправи към телефона.
— Ще се обадя в „Даймлер“ да пратят кола. Не е законно, но се надявам да си затворите очите, лейтенант.
— Ще го уредим някак си, мистър Хънтър.
Спенс стана.
— Ще ви изчакам долу.
Слезе с асансьора и отново отвори вратата към служебното помещение.
Фелдмаршалът го очакваше.
— Е?
— И двете легла са използвани снощи, сър. Също и баните и хавлиите. Закуска за двама е била сервирана горе към девет и половина сутринта.
— А вие не знаете по кое време се е прибрал снощи мистър Хънтър?
— Боя се, че не мога да ви кажа нищо повече, сър!
Е, засега толкова, помисли си Спенс. Чудеше се дали зад отказа на Дейвид не се криеше нещо повече от чисто детинско непокорство. Безспорно съзнаваше, че над главата му виси обвинение в убийство. Не можеше да не разбира, че колкото по-скоро даде показания, толкова по-добре ще е за него. Опълчването срещу полицията не би му помогнало с нищо. Но Дейвид целеше точно това, горчиво си помисли лейтенантът, и точно то му доставяше удоволствие.
По пътя почти не приказваха. Когато пристигнаха в моргата, Розалийн бе съвсем бледа. Ръцете ѝ трепереха. Дейвид изглеждаше много загрижен за нея. Говореше ѝ така, както би успокоявал малко дете.
— Всичко ще ти отнеме не повече от минута-две, миличка. Няма нищо страшно, нищо страшно. Не се вълнувай. Влез с лейтенанта, а аз ще те чакам тук. И няма какво да се впрягаш. Той ще изглежда тих и спокоен, все едно че е заспал.
Тя му кимна с глава и протегна ръка. Той я стисна за кураж.
— Дръж се, скъпа.
Докато следваше лейтенанта, тя му каза с тихия си глас:
— Сигурно ме смятате за ужасна страхливка, лейтенант. Но когато всички са загинали в дома ти, всички са мъртва, с изключение на теб… О, онази кошмарна нощ в Лондон…