Поаро изгледа замислено лейтенант Спенс и попита:
— Значи вие не откривате нищо необичайно?
— Досещам се накъде биете. Защо Ъндърхей не е признал веднага кой всъщност е. Но и този факт ми се струва напълно понятен. Почтените хора, дори и когато се занимават с нещо нечисто, обичат да запазват приличие. Харесва им да представят нещата така, че те самите да останат неопетнени, ако разбирате какво имам предвид. Така че не намирам постъпката му за кой знае колко необичайна. Не бива да забравяте човешката природа.
— Да — промълви Поаро. — Човешката природа. Мисля, че това всъщност е и отговорът на въпроса ви защо се интересувам от случая. Наблюдавах внимателно залата по време на следствието. Взирах се в хората — особено във фамилията на Гордън Клоуд — толкова много на брой, всички свързани от общ интерес, а съвсем различни по характер, мисли и чувства. Всеки от тях дълги години е бил зависим от силния човек, от стълба на семейството — Гордън Клоуд! Нямам предвид пряка зависимост. Живели са самостоятелно, но съзнателно или не са били свикнали да се опират на него. И какво става? Питам ви, лейтенант, какво става с бръшляна, когато дъбът, около който е бил увит, бъде повален?
— Това май не е по моята част — заяви лейтенантът.
— Така ли мислите? Аз лично не. Характерът, mon cher, не е нещо постоянно. Може да набере сили. Може и да се отклони от правия път. Същността на един човек проличава, когато настъпи моментът на проверката — тоест моментът, в който трябва да се задържиш на крака или да рухнеш.
— Наистина нямам представа за какво намеквате, мосю Поаро — Спенс имаше объркан вид. — Във всеки случай, с фамилията Клоуд вече всичко е наред. Или ще бъде, веднага щом се уредят формалностите.
Поаро му напомни, че това може да отнеме известно време.
— Някой трябва да оспори доказателството на мисис Гордън Клоуд. В края на краищата, една съпруга все пак би трябвало да познае собствения си съпруг, когато го види, не е ли така?
— А не си ли заслужава да не разпознаеш съпруга си, след като от този факт зависи богатството ти от милиони лири? — лейтенантът вложи цинизъм в думите си. — Пък и ако мъжът не е бил Робърт Ъндърхей, защо тогава е бил убит?
— Ето в кое е загадката — промърмори Поаро.
Шеста глава
Поаро си тръгна намръщен от полицията. Постепенно забави крачка. На площада пред пазара се спря и се огледа. Виждаше се къщата на доктор Клоуд с изтъркана табела на вратата, а малко по-надолу и пощата. От другата страна бе домът на Джереми Клоуд. Поаро съзря пред себе си римската католическа църква „Успение Богородично“ — малка сграда, сгушена като теменужка на фона на внушителната „Света Мария“, извисила арогантно снага в средата на площада, обърната към Корнмаркет, възвеличаваща славата на протестантската религия.
Някак импулсивно Поаро мина през портата на католическата църква и стигна по пътечката до вратата ѝ. Натисна дръжката и влезе. Свали си шапката и се отпусна на колене пред олтара зад един от столовете. Молитвата му бе прекъсната от звука на сподавени, сърцераздирателни ридания.
Поаро се обърна. От другата страна на пътеката бе коленичила жена в тъмна рокля, заровила глава в ръцете си. След малко тя се изправи и, все още хлипайки, се насочи към вратата. С широко отворени от любопитство очи Поаро стана и я последва. Бе разпознал Розалийн Клоуд.
Тя се спря, като се мъчеше да се овладее. Поаро я настигна и ѝ заговори с нежен глас:
— Мога ли с нещо да ви помогна, мадам?
Розалийн не изрази никаква изненада, само му отговори с простотата на нещастно дете.
— Не. Никой не може да ми помогне.
— Изживявате голяма тревога, нали?
Тя отвърна:
— Отведоха Дейвид… И аз съм съвсем сама. Казаха, че е извършил убийство… Но той не е! Не го е извършил! — изгледа Поаро и добави: — Вие бяхте днес на следствието, нали? Видях ви!
— Да. Ако мога да ви помогна с нещо, мадам, с радост бих го сторил.
— Страхувам се. Дейвид ми каза, че съм в безопасност, докато той е тук и се грижи за мен. Но сега го отведоха… и аз се страхувам. Той ме предупреди — всички ми желаят смъртта. Колко ужасно звучи! Но сигурно е вярно.
— Разрешете ми да ви помогна, мадам.
Тя поклати глава.
— Не. Никой не може да ми помогне. Не мога дори да се изповядам. Сама ще трябва да понеса бремето на своята греховност. Бог ме е лишил от милостта си.
— Никой не е лишен от милостта на Бога — заяви Поаро. — Знаете го много добре, дете мое.