Тя въздъхна, а после сякаш се пооживи.
— Но все пак получих опора от оня свят. „Кураж и търпение, и ще се намери изход.“ И наистина, когато този чудесен майор Портър се изправи днес и заяви твърдо и решително, че убитият е Робърт Ъндърхей — е, тогава разбрах, че изходът е намерен! Не е ли прекрасно, мосю Поаро, че нещата се развиха по най-благоприятен начин?
— Вече има дори и убийството — отвърна Еркюл Поаро.
Седма глава
Потънал в мисли, Поаро влезе в „Елена“. Трепереше леко, защото навън духаше студен източен вятър. Фоайето бе безлюдно. Отвори вратата към салона вдясно. Вътре миришеше на застоял цигарен дим, а огънят едва тлееше. Изниза се на пръсти към вратата с надпис „Само за гости на хотела“ в другия край на фоайето. Тук огънят гореше буйно, а в едно удобно кресло внушителна възрастна дама си грееше краката. Тя хвърли на Поаро поглед, изпълнен с такава свирепост, че той извинително се оттегли.
Постоя за момент във фоайето, като наблюдаваше от празното остъклено помещение вратата, върху която имаше надпис с плътни старовремски букви „ТРАПЕЗАРИЯ“. От опита си в провинциалните хотели Поаро отлично знаеше, че единственото време за сервиране на кафе, и то неохотно, бе на закуска, а и тогава основният му компонент беше голямо количество разредено горещо мляко. Малките чашки с мазна и гъста течност, наречена черно кафе, се предлагаха не в трапезарията, а в големия салон. Телешко варено, шницел по виенски с картофи и пудинг — традиционното меню за вечерята — се сервираха в трапезарията точно в седем часа. А дотогава на въпросното място цареше атмосфера на пълен покой.
Поаро замислено се изкачи по стълбите. Вместо да свие вляво към №11 — собствената му стая, той тръгна вдясно и спря пред вратата на №5. Огледа се. Беше тихо и пусто. Отвори вратата и влезе.
Полицията бе приключила със стаята. Личеше си, че наскоро бе измита и разтребена. Подът бе гол. Явно старовремският килим беше изпратен на чистене. Одеялата бяха сгънати и подредени на купчина върху леглото.
Поаро затвори вратата след себе си и се разходи безцелно из стаята. Бе чиста и някак странно лишена от човешко присъствие. Погледът му обхвана мебелировката — писалище, махагонов скрин с чекмеджета, гардероб от същия материал (вероятно той закриваше вратата към стая №4), огромно двойно месингово легло, умивалник със студена и топла вода — в крак с новостите и липсата на работна ръка, голямо, но неудобно кресло, два по-малки стола, старовремска викторианска камина с ръжен и лопата, част от комплекта, в който се включваше и машата, тежка мраморна полица над камината и ръбест мраморен бордюр отпред.
Поаро насочи вниманието си към бордюра. Наведе се, навлажни пръста си и започна да търка десния ръб. После провери резултата. Пръстът му бе леко почернял. Повтори действието с друг пръст по левия ръб. Този път пръстът му остана чист.
— Да — замислено произнесе Поаро, — да.
Хвърли поглед към вградения умивалник. После отиде до прозореца. Той гледаше към някакви плоски ламарини — най-вероятно покрив на гараж, реши Поаро, и към тясна задна уличка. Оттук човек лесно можеше да влезе и да излезе незабелязано от стая №5. Но също така незабелязано можеше да мине и по стълбите. Самият Поаро току-що го бе сторил.
Тихо се измъкна, като затвори вратата след себе си. Влезе в своята стая. Вътре определено не беше топло. Отново слезе долу, поколеба се малко, но подтикван от студа, смело нахълта в стаята за гости на хотела, придърпа едно кресло към огъня и се настани удобно.
Отблизо внушителната възрастна дама изглеждаше още по-застрашителна. Имаше металносив цвят на косата, биещи на очи мустаци, а когато заговори, и дебел, страховит глас.
— Тази стая — започна тя — е само за лица, отседнали в хотела.
— Аз съм отседнал в хотела — отвърна Поаро.
Старата дама се позамисли за момент, преди да поднови атаката си с обвинителен тон:
— Вие сте чужденец.
— Да — съгласи се Поаро.
— Според мен — продължи дамата, — всички вие трябва да се върнете.
— Да се върнем къде? — поинтересува се Поаро.