— Не бих желал да правя прогнози — продължи той. — Човек не може да каже как ще се развие делото.
После с отегчен и уморен жест отмести встрани някакви документи и каза:
— Е, искахте да ме видите?
— Да, ще ми се да ви питам, мистър Клоуд, дали сте напълно сигурен, че брат ви не е оставил завещание? Имам предвид завещание, направено веднага след женитбата му?
Джереми изглеждаше изненадан.
— Струва ми се, че на никого и през ум не му е минавала подобна мисъл. Със сигурност обаче не е направил завещание, преди да напусне Ню Йорк.
— Но може да го е написал в един от двата дни, които е прекарал в Лондон.
— И да е ходил при адвокат?
— Или пък сам да го е написал.
— Ами свидетели? Откъде е могъл да ги вземе?
— В къщата е имало трима прислужници — напомни Поаро. — И тримата са загинали заедно с него.
— Хм, да… Но дори и по някаква случайност да е направил това, за което намеквате, завещанието е било унищожено.
— Точно там е работата. В последно време много документи, за които се е смятало, че са повредени, се възстановяват и дешифрират с помощта на нови методи. Например документи, които са обгорени в личните сейфове, но не дотам, че да не могат да се разчетат.
— Ами наистина, мосю Поаро, тази ваша идея е доста необикновена… Доста необикновена. Но ми се струва… наистина просто не вярвам да излезе нещо от нея. Доколкото съм запознат, в къщата на Шефилд Терас нямаше сейф. Гордън съхраняваше всичките си ценни книжа в кабинета си, а там със сигурност липсваше завещание.
— Но все пак човек може да направи справка, нали? — настояваше Поаро. — Например в службата за противовъздушна отбрана? Бихте ли ме упълномощили да се заема с това?
— Но да, разбира се, разбира се. Много любезно от ваша страна, че си предлагате услугите. Но, боя се, че изобщо не вярвам в успеха на начинанието. Е, все пак, предполагам, има малка вероятност. Вие… вие значи веднага се връщате в Лондон?
Поаро присви очи. Нямаше грешка, в тона на Джереми се долавяше нетърпение. Да се върне в Лондон… Наистина ли всички копнееха да се махне от пътя им?
Преди да отговори, вратата се отвори и влезе Франсес.
Две неща поразиха Поаро. Първо, фактът, че изглеждаше невероятно зле, беше като болна. И второ, поразителната прилика с портрета на баща ѝ.
— Мосю Еркюл Поаро е дошъл да ни види, скъпа — обясни Джереми, без да има нужда.
Тя се ръкува с него, а Джереми незабавно ѝ предаде предположението на Поаро за евентуално завещание. Франсес бе изпълнена със съмнения.
— Шансът ми се струва нищожен.
— Мосю Поаро отива в Лондон и най-любезно предложи да направи необходимите справки.
— Доколкото разбрах, майор Портър е давал наряд по време на въздушните нападения в този район — обясни Поаро.
Любопитно изражение премина по лицето на мисис Клоуд.
— Кой е майор Портър?
Поаро сви рамене.
— Бивш военен, вече пенсионер.
— Наистина ли е бил в Африка?
Поаро я изгледа с интерес.
— Разбира се, мадам. Защо не?
Тя унесено отвърна:
— Не зная. Поведението му ме озадачи.
— Да, мисис Клоуд, разбирам ви.
Тя му хвърли бърз поглед. В очите ѝ се мярна страх. После се обърна към съпруга си и промълви:
— Джереми, много се тревожа за Розалийн. Съвсем сама е във Фъроубанк и сигурно е много разстроена след арестуването на Дейвид. Имаш ли нещо против ако ѝ предложа да отседне за известно време у нас?
— Мислиш ли, че наистина е уместно, скъпа? — със съмнение попита Джереми.
— О, дали е уместно? Не зная! Но нали все пак сме хора. Тя е толкова безпомощно създание.
— Съмнявам се, че ще приеме.
— Е, поне можем да опитаме.
Адвокатът тихо отвърна:
— Добре, нямам нищо против, стига това да те направи щастлива.
— Щастлива!
Произнесе го със странна горчивина. После хвърли бърз и нерешителен поглед към Поаро. Той тържествено заяви:
— Смятам да си тръгвам.
Тя го последва в преддверието.
— В Лондон ли се връщате?
— Да, ще замина утре, но за не повече от едно денонощие. После отново идвам в „Елена“, където ще можете да ме откриете, мадам, ако имате нужда от мен.
— Защо да имам нужда от вас?
Той не отговори на въпроса ѝ, а само повтори:
— Ще бъда в „Елена“.
Късно през нощта в мрака се разнесе гласът на Франсес Клоуд:
— Джереми, не вярвам, че този човек отиде в Лондон поради причината, която изтъкна. Въобще не вярвам на всички тези приказки за някакво завещание на Гордън. А ти?
Той ѝ отвърна с отчаян и доста отпаднал глас:
— Не, Франсес, не. Причината му беше съвсем различна.
— Каква?
— Нямам представа.
Франсес попита:
— Какво ще правим, Джереми? Какво ще правим?