Параклисът също бе влажен, по външните му стени лепнеше слузеста плесен, която се стичаше надолу по вътрешните и капеше от покрива. Яркозелена на цвят.
Зеленият параклис.
Видя и купчина натрошени доспехи, нахвърляни безредно край входа — стари, ръждиви нагръдки брони и продупчени шлемове; наоколо се валяха мечове и секири.
Кейт се озърна за Крис, но не го видя. Очевидно той не бе паднал в езерото. Вероятно сега слизаше по друга пътека. Помисли си дали да не го изчака; предния път го бе посрещнала с радост и сега усещаше колко й липсва. Но Крис не се виждаше никакъв. А освен шума на водопада из малката долина не се чуваше никакъв друг звук. Дори птиците бяха замлъкнали. Царуваше злокобна тишина.
И все пак Кейт не се чувстваше сама. Изпитваше силното чувство за още нещо… за нечие присъствие в долината.
После откъм параклиса долетя страховит звук — гърлено, животинско ръмжене.
Тя стана и предпазливо пристъпи по каменната пътека към оръжията. Избра един меч и стисна дръжката с две ръце, макар че се чувстваше глупаво; мечът бе тежък и тя знаеше, че не ще има нито силата, нито умението да го използва. Наближаваше входа на параклиса и отвътре я лъхна тежък мирис на тлен. Ръмженето се раздаде отново.
Изведнъж на прага изскочи рицар в броня. Беше огромен мъж, висок над два метра, и по доспехите му тъмнееха петна от плесен. Носеше шлем, тъй че лицето му не се виждаше. Имаше двуостра секира на палач.
Докато рицарят крачеше срещу нея, секирата се полюшваше напред-назад.
Кейт инстинктивно отстъпи, без да откъсва очи от секирата. Най-напред й хрумна да побегне, но рицарят бе изскочил от параклиса бързо; подозираше, че ще я догони. Пък и не искаше да му обръща гръб. Но не можеше да нападне; той изглеждаше двойно по-едър от нея. Рицарят не проговори; изпод шлема се чуваше само пъшкане и ръмжене — безумни, животински звуци. Сигурно е луд, помисли си тя.
Рицарят бързо прекрачи напред и я принуди да действа. Тя завъртя меча с всичка сила; той вдигна секирата, за да отбие, и металът зазвъня по метал; мечът се разтресе тъй силно, че Кейт едва не го изпусна. Замахна отново, този път ниско, опитвайки да го покоси през краката, но той пак отби с лекота, сетне пъргаво завъртя секирата. Оръжието изхвръкна от ръцете на Кейт и тупна на тревата отзад.
Тя се завъртя и побягна. С диво ръмжене рицарят се хвърли напред и я сграбчи за късата коса. Без да обръща внимание на нейните писъци, той повлече жертвата покрай параклиса. Кожата на главата й изгаряше от болка; видя на земята пред себе си извит пън с дълбоки следи от секира. Разбра какво е: дръвник за обезглавяване.
Нямаше сили да му попречи. Рицарят грубо я блъсна надолу и притисна шията й върху дръвника. После настъпи гърба й с крак, за да не може да се измъкне. Тя безпомощно размаха ръце.
Видя как по тревата плъзна сянка, когато безумецът вдигна секирата.
06:40:27
Телефонът звънеше настоятелно, шумно. Дейвид Стърн се прозина, щракна нощната лампа и вдигна слушалката.
— Ало — изрече замаяно той.
— Дейвид, обажда се Гордън. Трябва да дойдеш в транзитната зала.
Стърн намери пипнешком очилата си и погледна часовника. Стрелките показваха 6,20 сутринта. Беше спал около три часа.
— Налага се да вземем решение — каза Гордън. — След пет минути съм при теб.
— Добре — отвърна Стърн и затвори.
Стана от леглото и вдигна щорите; през прозореца нахлу толкова ярка светлина, че той неволно замижа. После тръгна към банята да се изкъпе.
Беше настанен в една от трите стаи, предвидени за сътрудници, на които се налага да работят до късно. Обзавеждането напомняше хотелска стая във всяко едно отношение — включително с малките шишенца шампоан и крем до мивката. Стърн се избръсна, облече се и излезе в коридора. Не видя Гордън, но от другия край долитаха гласове. Той тръгна натам, като надничаше през стъклените врати на лабораториите. По това време навсякъде беше пусто.
Но в края на коридора откри отворена лаборатория. Работник мереше с жълта рулетка широчината у височината на вратата. Вътре четирима техници се бяха струпали около масата и оглеждаха голям дървен макет на крепостта Ла Рок и околностите. Говореха си нещо, а единият опипваше края на масата. Изглежда, се чудеха как да я преместят.
— Донигър каза, че ще му трябва като нагледно средство след изложението — рече техникът.
— Не виждам начин да я изкараме — отвърна друг. — Как са я внесли?
— Тук я сглобиха.
— Май ще мине на косъм — обади се човекът до вратата, прибирайки рулетката.