— Аха… Добре. Всичко ли е наред?
— Всичко, Андре.
Марек не бе съвсем сигурен.
— Трябва ли ти аспирин?
Това бе една от уговорените кодови фрази, чрез която да попита дали няма нещо нередно, ако човекът отсреща не е в състояние да говори свободно.
— Не, не. Няма такова нещо.
— Струваш ми се малко разсеян.
— По-скоро бих казал изненадан. Но всичко е наред. Поне така си мисля. — Джонстън помълча, после добави: — Ами обектът? Какво става при вас?
— В момента съм с Рик в манастира. Разкопаваме катакомбите в четвърти квадрант. Мисля, че ще проникнем в тях до довечера или най-късно утре.
— Превъзходно. Продължавай в същия дух, Андре. След ден-два пак ще ти се обадя.
И разговорът приключи.
Марек закачи клетъчния телефон на колана си и се навъси. Дявол да го вземе, какво означаваше всичко това?
Над главата му избуча хеликоптерът с провиснали отдолу сензори. Стърн бе задържал машината още един ден, за да проведе сутрешно и вечерно наблюдение; искаше да провери дали приборите засичат обектите, за които бе споменала Даян Крамър.
Марек се питаше как вървят наблюденията, но за да поговори със Стърн, му трябваше радиостанция. Най-близката беше в щаба.
— Здравей, Елси — каза Марек, влизайки в къщата. — Къде е радиостанцията за връзка с Дейвид?
Естествено, Елси Кастнър не отговори. Просто продължи да се взира в документа пред себе си. Елси бе хубава, пълничка жена, способна да се съсредоточава до краен предел. Часове наред седеше в къщата, разшифровайки ръкописи върху пергамент. Работата й налагаше да познава не само шестте основни езика на средновековна Европа, но и отдавна забравени диалекти, жаргонни думи и съкращения. Марек много се радваше на нейното участие в екипа, макар че тя странеше от другите. И понякога ставаше малко особена.
— Елси — повтори той.
Тя рязко вдигна глава.
— Какво? О, извинявай, Андре. Аз просто… искам да кажа, малко така… — Тя посочи ръкописа пред себе си. — Това е сметка, представена от манастира на някакъв германски граф. За нощувка на личната му свита — двайсет и девет човека и трийсет и пет коня. Толкова придружители си е водил на разходка из околностите. Но е написано на смесица от латински и окситански, а почеркът е отвратителен.
Елси взе пергамента и го отнесе до фотографския кът в ъгъла. Върху масата беше монтирана четирикрака стойка с фотоапарат и лампи от всички страни. Тя нагласи пергамента, приглади го, сложи отдолу бар-код и стандартна петсантиметрова линийка, след това щракна апарата.
— Елси, къде е радиостанцията за връзка с Дейвид?
— О, извинявай. На масата в дъното. Има лепенка с надпис ДС.
Марек откри радиостанцията и натисна бутона.
— Дейвид, тук Андре.
— Здрасти, Андре. — Гласът на Стърн едва се чуваше през бученето на двигателя.
— Какво откри?
— Нищо. Кръгла нула. Никакъв резултат. Проверихме най-напред манастира, а след това и гората. Нито един от обектите, за които говореше Крамър, не се засича нито с радара, нито в инфрачервения или ултравиолетовия спектър. Нямам представа как са направили тези открития.
Двамата препускаха по тревистия хребет над реката. Или поне Софи препускаше; Крис просто подскачаше, залиташе и отчаяно се вкопчваше в коня. Обикновено при излетите им заедно Софи се смиляваше над неговата неопитност и не яздеше толкова бързо, но днес летеше вихрено из полето и надаваше радостни крясъци.
Крис гледаше да не изостане и се молеше всичко да свърши час по-скоро. Най-сетне Софи дръпна юздите и потупа по шията пръхтящия черен жребец, изчаквайки Крис да я настигне.
— Вълнуващо беше, нали? — каза тя.
— Така си е — отвърна задъхано той. — Беше много вълнуващо.
— Трябва да ти кажа, че се справи чудесно. Стойката ти се подобрява.
Крис само кимна. Задникът го болеше от друсането, а бедрата му трепереха от стискане.
— Каква красота — каза Софи, сочейки към реката и черните замъци върху далечните канари. — Прекрасно е, нали?
После тя погледна часовника си, което мъничко го раздразни. Но връщането се оказа удивително приятно. Софи яздеше съвсем близо до него, конете им почти се докосваха и тя се привеждаше да шепне в ухото му; веднъж преметна ръка през рамото му и го целуна по устните, а после се озърна, явно смутена от дръзката постъпка.
Сега виждаха целия археологически обект — руините на Кастелгард, манастира и върху отсрещния хълм — Ла Рок. Из небето се носеха облаци и сенките им тичаха през равнината. Въздухът беше топъл и свеж, наоколо царуваше тишина, нарушавана само от далечното бръмчене на автомобил.
— О, Крис — каза Софи и пак го целуна.