— Да, малко след три.
— Добре — каза Донигър. — Вземете трима души от екипа, които познават най-добре областта около Дордона. После идете на летището в Бержерак. Не губете време за багаж. Когато пристигнете, ще ви осигурим всичко необходимо. Самолетът каца в шест вечерта по ваше време и с него ще пристигнете в Ню Мексико. Ясно ли е?
— Да, но…
— Ще ви чакам.
И Донигър прекъсна разговора.
Дейвид Стърн погледна Марек.
— Каква беше тази история?
— Върви да си вземеш паспорта — каза Марек.
— Какво?
— Върви да си вземеш паспорта. После се върни с колата.
— Отиваме ли някъде?
— Да, отиваме — каза Марек и посегна към радиостанцията.
Застанала върху крепостните стени, Кейт Ериксън гледаше от шест метра височина широкия тревист двор на замъка Ла Рок. Из двора се тълпяха туристи от десетина националности с пъстри дрехи и къси панталони. Фотоапаратите щракаха във всички посоки.
Кейт чу едно момиченце долу да казва:
— Пак замък. Защо трябва да обикаляме тия глупави замъци, мамо?
— Защото на татко му е интересно — отговори майката.
— Но те всичките са еднакви, мамо.
— Знам, скъпа…
Малко по-настрани бащата стоеше между ниските зидове, останали от някогашно помещение.
— А това — обяви той на семейството си — е била голямата зала.
Кейт погледна нататък и веднага видя, че не е прав. Човекът стоеше сред останките от кухнята. Личеше си по трите големи пещи, които още се виждаха в стената отляво. А зад мъжа можеше да се види и каменният улей, по който бе идвала водата за готвене.
— Какво е ставало в голямата зала? — попита дъщерята.
— Тук са организирали пиршествата и гостуващите рицари са идвали да се поклонят на краля.
Кейт въздъхна. Нямаше сведения някога в Ла Рок да е идвал крал. Напротив, документите сочеха, че замъкът винаги е бил частен, построен през единайсети век от някой си Арман дьо Клери, а в началото на четиринайсети век допълнен с втора крепостна стена и нови подвижни мостове. Този допълнителен строеж бил извършен от рицар на име Франсоа льо Гро, или Франсис Дебелия, през 1302 година.
Въпреки френското си име Франсоа бил английски рицар и изградил Ла Рок в модерния за онова време стил, въведен от Едуард Първи. Едуардианските замъци били големи, с обширни вътрешни дворове и приятни покои за владетеля. Това допаднало на Франсоа, който според съвременниците си се отличавал с артистичен темперамент, мързел и вечно безпаричие. Наложило му се да ипотекира замъка, а по-късно дори да го продаде. По време на Стогодишната война владетелите на Ла Рок често се сменяли. Но укрепленията свършили работа — замъкът нито веднъж не бил завоюван в сражение, а само чрез търговски сделки.
Колкото до голямата зала, Кейт виждаше останките й далече надясно, силно разрушени, но все пак достатъчни, за да се види, че наистина е била голяма, с дължина около трийсет метра. Запазена бе огромната камина — три метра широка и четири дълга. Кейт знаеше, че зала с такива размери трябва да е имала каменни стени и дървен покрив. И наистина, като се вгледа, тя различи в горния край на камъните широки жлебове за хоризонталните греди. Над тези греди се бяха кръстосвали опорите на покрива.
Покрай нея по тясната площадка се изниза върволица английски туристи. Екскурзоводът обясняваше:
— Тези стени са били изградени от сър Франсис Злия през 1363 година. Сър Франсис наистина не е бил цвете за мирисане. Обичал да изтезава мъже, жени и дори деца в подземните си тъмници. А сега, ако погледнете наляво, ще видите Любовния зъбер, от който скочила през 1292 година мадам Дьо Рено, за да скрие позора си, след като забременяла от коняря на своя съпруг. Все още се спори дали наистина е скочила, или е била блъсната от оскърбения мъж…
Кейт въздъхна. Откъде ги измисляха тия неща? Тя се наведе над скицника, върху който рисуваше очертанията на стените. В този замък имаше и тайни проходи. Но Франсис Дебелия бе проявил добри архитектурни умения. Неговите тайни проходи бяха предназначени единствено за отбрана. Един от тях минаваше от крепостната стена под отсрещния край на голямата зала и излизаше зад камината. Друг следваше очертанията на южната стена.
Но най-важният тунел все още й се губеше. Според летописеца от четиринайсети век Фроасар замъкът Ла Рок нито веднъж не бил превзет с обсада, защото нападателите не можели да открият тайния тунел, по който замъкът се снабдявал с храна и вода. Носели се слухове, че този тунел бил свързан с мрежа от пещери във варовиковите възвишения зад замъка; че бил много дълъг и стигал до потаен отвор в скалите.
Някъде.