Най-лесното би било да открие входа на този тунел в замъка и оттам да го проследи. Но за целта щеше да й трябва техническа помощ. Може би ултразвуково или радарно сондиране. Само че замъкът трябваше да е празен. В понеделник не се допускаха туристи; значи идния понеделник можеха да дойдат и…
Радиостанцията й запращя.
— Кейт!
Обаждаше се Марек.
Тя вдигна радиостанцията до лицето си и натисна бутона.
— Да, слушам те.
— Върни се веднага. Имаме извънредно произшествие.
И той прекъсна.
На три метра под водата Крис Хюз чуваше бълбукащото съскане на въздушния регулатор, докато нагласяше въжетата, които го удържаха срещу напора на течението. Днес видимостта беше сравнително добра, около четири метра, и той виждаше край брега целия масивен пилон на укрепения мост. Пилонът свършваше с купчина големи дялани камъни, която пресичаше цялата река. Това бяха останки от някогашното платно на моста.
Крис се движеше бавно над купчината и разглеждаше камъните. Търсеше жлебове и вдлъбнатини, по които да разбере дали са били използвани греди. От време на време се мъчеше да преобърне някой камък, но под водата това бе трудно, защото нямаше опора.
Над себе си влачеше пластмасов поплавък със знаменце на червени ивици. Това би трябвало да го предпази от гребните лодки на туристите. Или поне така се надяваше.
Внезапно нещо го дръпна от дъното. Той изскочи на повърхността и си удари главата в жълт каяк. Човекът в лодката стискаше поплавъка и крещеше на някакъв чужд език, може би немски.
Крис извади мундщука от устата си и каза:
— Остави това нещо, ако обичаш.
Онзи отвърна с порой от немски думи, сочейки раздразнено към брега.
— Слушай, приятел, не знам какво…
Човекът продължаваше да крещи и да размахва пръст към брега.
Крис се озърна.
Един от студентите стоеше на брега с радиостанция в ръката. Той също крещеше. Крис се вслуша и след малко разбра думите.
— Марек иска да се прибереш. Веднага.
— Господи, не може ли да изчака половин час, докато привърша с…
— Той каза веднага.
Над далечните възвишения висяха черни облаци и изглеждаше, че ще вали. Донигър остави слушалката и каза:
— Съгласиха се да дойдат.
— Добре — кимна Даян Крамър. Тя стоеше срещу него, с гръб към планините. — Нуждаем се от тяхната помощ.
— Да, за съжаление.
Донигър стана от бюрото и закрачи из кабинета. Когато мислеше напрегнато, не го свърташе на едно място.
— Просто не разбирам как изобщо изтървахме професора — каза Даян. — Сигурно е навлязъл в света. Ти му каза да не го прави. Дори не искаше да го пуснеш. А той сигурно е навлязъл в света.
— Не знаем какво се е случило — каза Донигър. — И представа си нямаме, по дяволите!
— Освен че е написал послание — напомни Даян.
— Да. Според Елси Кастнър. Кога разговаря с нея?
— Снощи — каза Даян. — Обади ми се веднага, щом успя да се освободи. Тя е много надеждна връзка и…
Донигър раздразнено махна с ръка.
— Няма значение. Ядрото е другаде.
Винаги използваше този израз, когато смяташе нещо за маловажно.
— Къде е ядрото? — попита Даян Крамър.
— Да го измъкнем — каза Донигър. — Трябва на всяка цена да върнем онзи човек. Това е ядрото.
— Не споря — съгласи се Даян. — Трябва.
— Лично аз смятам онзи дъртак за голямо говедо — каза Донигър. — Но ако не го върнем, ще се вдигне кошмарен шум.
— Да. Кошмарен.
— Но аз ще се справя — уточни Донигър.
— Сигурна съм, че ще се справиш.
С годините Даян бе свикнала да повтаря всяка негова дума, когато е изпаднал в „крачещ пристъп“. Страничен наблюдател би сметнал това за подлизурство, но Донигър го намираше за полезно. Когато чуваше думите си повторно, той често не се съгласяваше с тях. Даян разбираше, че в този процес е само странична наблюдателка. Макар че имаше двама участници, това не бе диалог. Донигър разговаряше сам със себе си.
— Проблемът е — каза той, — че увеличаваме броя на външните лица, които знаят за технологията, но не получаваме нищо в замяна. Откъде да знаем, може онези студенти изобщо да не го намерят.
— Шансовете им са по-добри.
— Това е само предположение. — Той закрачи отново. — Без основания.
— Съгласна съм, Боб. Без основания.
— Ами екипът, който пратихте да го търси? Кого изпратихте?
— Гомес и Барето. Не са видели професора.
— Колко време бяха там?
— Около час, мисля.
— Не са ли навлизали в света?
Даян поклати глава.
— Защо да рискуват? Няма смисъл. Те са бивши морски пехотинци, Боб. Дори да навлязат, нямат представа къде да го търсят. Дори нямат представа от какво да се пазят. Там е съвсем различно.