— Дори и така — възрази Стърн, — не говорим за двуизмерна картина, а за обемен жив предмет и неговото описание изисква толкова много данни…
— Че ще потрябват огромен брой паралелни процесори кимна Гордън.
— Така е.
Крис се навъси.
— Какви са тия паралелни процесори?
— Свързваш няколко компютъра и те си разпределят работата, за да я свършат по-бързо. Един голям паралелно-процесорен компютър има шестнайсет хиляди свързани процесора. Най-големите стигат до трийсет и две хиляди. А ние разполагаме с трийсет и два милиарда процесора.
— Милиарда? — повтори Крис.
Стърн се приведе напред.
— Това е невъзможно. Дори ако се опитате да го направите… Той се загледа нагоре, пресмятайки наум. — Да речем, по три сантиметра между дънните платки… това прави купчина… ъъъ… две хиляди и шестстотин… прави купчина с височина около деветстотин метра. Дори да ги преподредите на куб, пак ще трябва огромна сграда. Не можете да я построите. Няма как да осигурите охлаждането. И компютърът няма да заработи, защото в крайна сметка процесорите ще са прекалено далече един от друг.
Гордън се усмихваше. Гледаше Стърн и чакаше.
— Единственият начин за осигуряване на толкова много процесори — каза Стърн — е да се използват квантовите характеристики на отделните електрони. Но тогава вече става дума за квантов компютър. А такова нещо още не е създадено.
Гордън продължаваше да се усмихва.
— Създадено ли е? — попита Стърн.
— Нека ви обясня за какво говори Дейвид — каза Гордън на останалите. — Обикновено компютрите правят своите изчисления, използвайки две състояния на електрона, обозначени като нула и единица. Така работят всички компютри, чрез прехвърляне на нули и единици. Но преди двайсет години Ричард Файнман подхвърли идеята, че е възможно да се направи извънредно мощен компютър, използващ всичките трийсет и две квантови състояния на електрона. Днес много лаборатории се мъчат да създадат подобен квантов компютър. Неговото предимство е в невъобразимо огромната му мощност — тъй огромна, че наистина става възможно едно триизмерно живо същество да се опише и компресира в електронен поток. Точно като факс. После електронният поток може да се изпрати през пробив в квантовата пяна и да бъде възстановен в друга вселена. Точно това правим ние. Не квантова телепортация. Не преплитане на частиците. Извършваме пряко прехвърляне в друга вселена.
Цялата група го гледаше мълчаливо. Джипът излезе на поляна. Видяха множество двуетажни сгради от тухли и стъкло. Изглеждаха удивително обикновени. Можеха да бъдат някое от хилядите малки индустриални предприятия, разположени в покрайнините на много американски градчета.
— Това ли е ITC? — изненада се Марек.
— Предпочитаме да не бием на очи — каза Гордън. — Всъщност избрахме точно това място, защото тук има стара мина. Напоследък трудно се намират добри подземни галерии. Прекалено много физични проекти се нуждаят от тях.
Настрани от сградите под светлината на прожектори неколцина мъже се готвеха да пуснат метеорологичен балон. Балонът беше бял, с диаметър около два метра. Пред погледите им кълбото бързо се издигна в небето, влачейки под себе си малък комплект инструменти.
— За какво е това? — каза Марек.
— Следим облачното покритие на всеки кръгъл час, особено по време на бури. Това е текущ изследователски проект, за да проверим дали метеорологичните условия предизвикват смущения.
— Смущения на какво? — попита Марек.
Колата спря пред най-голямата сграда. Един пазач отвори вратата.
— Добре дошли в Ай Ти Си! — приветства ги той с широка усмивка. — Мистър Донигър ви очаква.
Донигър и Гордън крачеха бързо по коридора. Даян Крамър ги следваше. Донигър преглеждаше в движение лист хартия, върху който бяха записани имената и кратки данни за студентите.
— Как изглеждат, Джон?
— По-добре, отколкото очаквах. В добро физическо състояние. Познават областта. Познават епохата.
— Ще трябва ли много да ги убеждаваме?
— Мисля, че са готови. Само внимавай, когато говориш за рисковете.
— Намекваш да не съм съвсем честен? — попита Донигър.
— Просто внимавай как излагаш нещата — каза Гордън. — Те са много умни.
— Тъй ли? Е, да ги видим.
И Донигър рязко отвори вратата.
Кейт и останалите чакаха в простичка, зле обзаведена заседателна зала — дълга маса с изподраскан пластмасов плот и сгъваеми столове около нея. От едната страна имаше черна дъска, изписана с формули. Формулите бяха толкова дълги, че заемаха цялата ширина на дъската. За Кейт те представляваха пълна загадка. Тя тъкмо се канеше да попита Стърн какво изразяват, когато Донигър влезе в залата.