— Около минута, може би две.
— Добре. Синхронизацията приключи.
Изведнъж техниците заговориха, като превключваха приборите на пултовете и гледаха техните показания.
— Проверка на хелия.
— Пълен комплект — отговори единият техник.
— Проверка на ядрения резонанс.
— В норма.
— Готовност за центровка на лазерите.
Единият техник натисна бутон и към центъра на машината бликнаха снопове зелени лазерни лъчи. Десетки ярки петна заблестяха по тялото и лицето на Сю Гомес, която стоеше неподвижно със затворени очи.
Прътите бавно се завъртяха. Жената в центъра оставаше неподвижна. Лазерите описваха по тялото й зелени хоризонтални ивици. После прътите спряха.
— Лазерите центровани.
— Довиждане, Сю — каза Гордън, после се обърна към другите. — Е, добре. Започваме.
Извитите водни щитове около клетката започнаха да излъчват слабо синкаво сияние. Машината отново се завъртя. Жената в центъра оставаше неподвижна; машината се въртеше около нея.
Бръмченето ставаше все по-силно. Въртенето се ускоряваше. Жената стоеше уверено и спокойно.
— За това пътешествие — каза Гордън — ще й трябват само една-две минути. Но акумулаторите разполагат с енергия за трийсет и седем часа. Това е максималният срок за престой на машините в миналото, без да се завръщат.
Прътите се въртяха стремително. Раздаде се рязък пукот, напомнящ картечна стрелба.
— Това е проверката за препятствия — Инфрачервени сензори проверяват пространството около машината. Няма да я задействат, ако засекат предмети по-близо от два метра. Това е предпазна мярка. Не бихме желали машината да изскочи насред каменна стена. Добре… Сега пускат ксенон. Започва се.
Бръмченето бе станало много мощно. Металните пръти се въртяха толкова бързо, че се сливаха в полупрозрачна стена. Зад тях ясно се различаваше силуетът на Гомес.
Раздаде се механичен глас:
— Стойте неподвижно… отворете очи… поемете дълбоко дъх… задръжте… Сега!
От покрива на машината бързо се спусна сканиращ обръч.
— А сега гледайте внимателно — каза Гордън. — Всичко става много бързо.
Кейт видя как от прътите към центъра бликнаха тъмновиолетови лазерни лъчи. За миг жената вътре запламтя, сякаш нажежена до бяло, после в машината избухна ослепителна бяла светлина. Кейт стисна клепачи и извърна глава. Когато погледна отново, пред очите й танцуваха цветни петна и за момент не успя да види какво е станало. После осъзна, че машината е по-малка. Беше се отдръпнала от кабелите, които сега висяха свободно.
Още един лазерен блясък.
Машината беше още по-малка. Жената в нея също. Сега бе висока само около метър и продължаваше да се смалява сред поредица от лазерни проблясъци.
— Господи! — възкликна Стърн, без да откъсва очи от гледката. — Какво ли усеща човек, докато преживява това?
— Нищо — каза Гордън. — Изобщо не го усеща. Нервните импулси, достигат от кожата до мозъка за около сто милисекунди. Лазерното изпаряване трае пет наносекунди. Преди да усети нещо, човек вече е изчезнал.
— Но тя все още е тук.
— Не, не е. Тя изчезна при първия лазерен изстрел. В момента компютърът просто обработва данните. Това, което виждате, е изкуствен образ на стъпаловидното компресиране. В момента компресията е около три на минус втора степен…
Още един ярък блясък. Сега клетката се смаляваше стремително. Беше висока един метър, след това половин. Слизаше все по-надолу — вече се издигаше едва на педя от пода. Жената вътре приличаше на кукла в бежови дрехи.
— Минус четвърта степен — каза Гордън.
Нов блясък, още по-близо до пода. Кейт вече изобщо не виждаше клетката.
— Какво стана с нея?
— Все още е тук. Но не задълго.
Още един блясък, този път само слабо припламване върху пода.
— Минус пета.
Сега блясъците се редуваха все по-бързо, примигваха като светулка и отслабваха. Гордън ги отброяваше.
— Минус четиринайсета… Свърши се.
Вече нямаше блясъци.
Нищо.
Клетката бе изчезнала. Подът от тъмна гума оставаше празен.
— И искате ние да извършим това? — изрече Кейт.
— Преживяването не е неприятно — каза Гордън. — Запазвате съзнание през цялото време, макар че не можем да обясним защо. При последните етапи от компресирането човек се намира в царството на нищожно малките размери — областта на ядрените частици — и съзнанието просто не би могло да съществува. Ала все пак го има. Смятаме, че това навярно е нещо изкуствено, някаква халюцинация, свързваща двата края на прехвърлянето. Ако е така, то имаме работа с явление, напомнящо фантомните усещания, които изпитват инвалидите в ампутираните си крайници, макар те отдавна да не съществуват. Нещо като фантомен мозък. Естествено, говорим за много кратък интервал, от порядъка на наносекудди. Но, така или иначе, никой не разбира напълно как действа човешкото съзнание.