Кейт се навъси. От известно време си мислеше, че тукашната архитектура е типична проява на принципа „формата произтича от съдържанието“. Удивително, но всички тия огромни подземни структури имаха концентрична симетрия — напомняща донякъде средновековните замъци, — макар че съвременните строежи се изграждаха без никакви естетически съображения. Те бяха създадени просто за да решат един научен проблем. И все пак резултатът й се струваше очарователен.
Ала сега, след като се сблъскваше с мисълта за какво са построени тези машини, тя полагаше отчаяни усилия да проумее видяното. И архитектурното й образование изобщо не можеше да помогне.
— Но този… ъъъ… метод за смаляване на човека изисква да го разкъсате на части…
— Не. Унищожаваме го — отвърна безцеремонно Гордън. Оригиналът трябва да се унищожи, за да бъде възстановен от другата страна. Това е единственият начин.
— Значи тя всъщност умря.
— Не, не бих казал. Разбирате ли…
— Но ако унищожим човека от едната страна — настоя Кейт, нима той не умира?
Гордън въздъхна.
— Трудно е да разсъждаваме с всекидневните си представи каза той. — След като човек бива възстановен незабавно, точно в същия миг, когато изчезва, как можем да кажем, че е умрял?
Не е умрял. Просто се е прехвърлил другаде.
Стърн беше уверен — нещо му го подсказваше отвътре, — че Гордън не е съвсем откровен за тази технология. Самият поглед към заоблените водни щитове и всевъзможните машини на пода му подсказваше, че тук има още нещо, което остава необяснено. Помъчи се да го открие.
— Значи сега тя е в друга вселена? — попита той.
— Точно така.
— Вие излъчихте информацията за нея и тя пристигна в другата вселена? Досущ като факс?
— Именно.
— Но за да я възстановите, ще ви трябва приемник от другата страна.
Гордън поклати глава.
— Не, не трябва.
— Защо?
— Защото тя вече е там.
Стърн се намръщи.
— Вече е там? Как е възможно?
— В момента на излъчването човекът вече се намира в другата вселена. И следователно не е необходимо ние да то възстановяваме.
— Защо? — попита Стърн.
— Засега, нека просто го наречем свойство на мултивселената. Ако искате, по-късно можем да го обсъдим. — Гордън кимна към останалите. — Не знам дали всички биха желали да им досаждаме с тия подробности.
Значи наистина има нещо, помисли си Стърн. Нещо, което Гордън не иска да ни каже. Той се озърна към зоната за излъчване. Мъчеше се да открие някаква дребна странност, нещо, което не си е на мястото. Защото бе сигурен, че наистина нещо не си е на мястото.
— Не казахте ли, че сте изпращали в миналото много малко хора?
— Да, така е.
— Случвало ли се е да пращате по повече от един човек наведнъж?
— Почти никога. Много рядко пращаме двама.
— Тогава защо имате толкова много машини? — попита Стърн. — Преброих долу осем бройки. Две не са ли достатъчни?
— Това, което виждате, е просто резултат от нашата изследователска програма — каза Гордън. — Работим непрекъснато, за да усъвършенстваме модела.
Отговорът на Гордън звучеше правдоподобно, но Стърн бе уверен, че е зърнал нещо в очите му — някакъв мимолетен проблясък на тревога.
Определено има и още нещо.
— Струва ми се — настоя той, — че е по-логично да усъвършенствате едни и същи машини.
Гордън сви рамене, без да отговори. Определено.
— Какво правят онези работници долу? — подхвърли Стърн поредния пробен въпрос. Той посочи двамата коленичили мъже, които човъркаха из основата на една от машините. — Имам предвид машината в ъгъла. Какво точно поправят?
— Дейвид — започна Гордън, — смятам, че…
— Тази технология наистина ли е безопасна?
Гордън въздъхна.
— Погледни сам.
На големия екран пред тях изведнъж се появи серия от бързи проблясъци върху пода на транзитната зала.
— Ето я — каза Гордън.
Блясъците ставаха все по-ярки. Отново чуха трясък, който постепенно се засилваше. После клетката си възвърна предишните размери; бръмченето заглъхна; над пода се завихри мъгла, жената излезе навън и размаха ръка към наблюдателите.
Стърн се вторачи в нея. Изглеждаше в отлична форма. Външността й бе точно същата, както преди.