— Съжалявам — продължаваше Стърн, — но това не е моя работа. Включих се в екипа на професора само защото моята приятелка отиде на летни курсове в Тулуза. Аз не съм историк, а учен. И изобщо не вярвам, че е безопасно.
— От машините ли се опасяваш? — попита Донигър.
— Не, от мястото. От 1357 година. След битката при Поатие във Франция е избухнала гражданска война. Дезертьорски отряди плячкосвали селата. Навсякъде бандити, главорези и беззаконие.
Марек кимна. Стърн дори подценяваше положението. Четиринайсети век представляваше изчезнал и опасен свят. Свят на религията — повечето хора там посещаваха църква поне веднъж дневно. Ала в същото време невероятно опасен свят, където армии от нашественици избиваха всичко живо по пътя си, където бе обичайно да кълцат жени и деца на парчета, а бременните да изкормват просто за забавление. Свят, който привидно почиташе рицарските идеали, а всъщност поощряваше безогледните грабежи и убийства, в който жените се смятаха за крехки и безпомощни, а на практика управляваха огромни състояния, командваха замъци, безпрепятствено си избираха любовници и планираха политически убийства и бунтове. Свят, където границите и военните съюзи непрекъснато се променяха, често в рамките на един-единствен ден. Свят на смърт, масови епидемии, болести и безконечни войни.
— В никакъв случай не бих те насилвал — каза Гордън на Стърн.
— Имай предвид, че няма да сте сами — добави Донигър. Пращаме с вас придружители.
— Съжалявам — упорито повтаряше Стърн. — Съжалявам.
Най-сетне Марек каза:
— Нека да остане. Нито е неговата епоха, нито пък му е работа.
— Като стана дума — обади се Крис, — хрумна ми, че не е и моята епоха. Аз съм по-запознат с края на тринайсети, отколкото с четиринайсети век. Може би трябва да остана заедно с Дейвид…
— Забрави — каза Марек и метна ръка през рамото му. — Ще се справиш чудесно.
Марек прие думите му като шега, макар да знаеше много добре, че Крис не се шегува. Или поне не съвсем.
В залата беше хладно. Студена мъгла закриваше ходилата и глезените им. Докато вървяха към машините, в мъглата зад тях се разбягваха бавни вълнички.
Четири клетки бяха съединени в основите, а пета стоеше отделно.
— Тази е моята — каза Барето и влезе в отделната клетка. После зачака изпънат, отправил поглед напред.
Сюзан Гомес прекрачи в една от групираните клетки й каза:
— Вие елате с мен.
Марек, Кейт и Крис се изкачиха в съседните клетки. Машините сякаш бяха поставени върху ресори; лекичко се полюшнаха под тежестта им.
— Всички ли сте готови?
Другите кимнаха и промърмориха неясни отговори.
— Първо дамите — каза Барето.
— Тук си прав — отсече Гомес. Изглежда, двамата не се обичаха твърде. — Добре — обърна се тя към младежите. — Потегляме.
Сърцето на Крис заподскача. Чувстваше се замаян и стреснат. Той стисна юмруци.
— Успокойте се — каза Гомес. — Според мен след малко ще откриете, че е много приятно. — Тя пъхна керамичната плочка в процепа до краката си и пак се изправи. — Готово. Запомнете: когато дойде моментът, стойте съвсем неподвижно.
Машините забръмчаха. Крис усети лека вибрация в основата под краката си. Бръмченето се засили. Мъглата се завихри и взе да отстъпва от машините. Раздаде се пукот и скърцане като от изкривен метал. Звукът бързо нарастваше, докато стана равномерен и мощен като писък.
— Това е от течния хелий — каза Гомес. — Охлаждаме метала, за да стане свръхпроводим.
Внезапно воят заглъхна и отстъпи място на тракането.
— Инфрачервена проверка — каза тя. — Сега наистина се започва.
Крис усети как цялото му тяло се тресе неудържимо. Опита се да го овладее, но краката му трепереха. За миг го обзе паника — може би трябваше да се откаже, — но сетне чу механичния глас:
— Стойте неподвижно… отворете очи…
Късно е, помисли си той. Твърде късно.
— …поемете дълбоко дъх… задръжте… Сега!
Обръчът бързо се спусна от главата към краката му. Когато докосна основата, той изщрака. След миг от всички страни избухна ослепителна светлина — по-ярка от слънцето, но Крис не усети съвършено нищо. Дори внезапно го обзе чувство на хладно безразличие, сякаш наблюдаваше отстрани цялата сцена.