От сегашния миг дотогава, напомни си тя.
Зад себе си чу гласа на Гомес:
— Какви ги вършиш, по дяволите?
Кейт се озърна и видя, че навъсеният Барето е пристигнал. Самотната му клетка се виждаше оттатък пътя, на няколко метра по-навътре в гората.
— Ще върша каквото си искам, дявол да го вземе! — отвърна той на Гомес.
Беше надигнал кълчищената си туника, разкривайки дебел кожен колан с пистолетен кобур и две черни гранати. В момента проверяваше пистолета.
— Щом ще навлизаме в света — заяви Барето, — смятам да бъда подготвен.
— Няма да вземеш със себе си тия неща — каза Гомес.
— Ще ги взема, и още как, сестро.
— Няма. Знаеш, че не е разрешено. Гордън в никакъв случай не би позволил да внесем в света съвременни оръжия.
— Но Гордън не е тук, нали? — възрази Барето.
— Слушай, по дяволите! — отсече Гомес, после измъкна бялата керамична плочка и я размаха срещу Барето.
Като че заплашваше да го върне обратно.
36:50:22
Един от техниците пред мониторите в контролната кабина каза:
— Засичаме полеви скокове.
— О, наистина ли? — възкликна Гордън. — Това е добра новина.
— Защо? — попита Стърн.
— Това означава — обясни Гордън, — че някой ще се върне в близките два часа. Без съмнение твоите приятели.
— Значи до два часа те ще открият професора и ще се върнат?
— Да, точно та… — Гордън не довърши и се втренчи в потрепващото изображение върху монитора. Трептяща вълниста повърхност с остър връх по средата. — Това ли е?
— Да — потвърди техникът.
— Но амплитудата е прекалено голяма — каза Гордън.
— Да. И интервалът се съкращава. Бързо.
— Искаш да кажеш, че някой се завръща сега!
— Аха. Май ще е доста скоро.
Стърн погледна часовника си. Екипът бе отсъствал едва няколко минути. Нямаше начин да са открили професора толкова скоро.
— Какво означава това? — попита той.
— Не знам — каза Гордън. Истината бе, че този развой на събитията никак не му допадаше. — Сигурно имат някакви неприятности.
— Какви неприятности?
— Щом стана толкова скоро, трябва да е нещо с техниката. Може би транскрипционна грешка.
— Какво е това транскрипционна грешка? — попита Стърн. Техникът пак се обади:
— По моя сметка пристигането е след двайсет минути и петдесет и седем секунди.
Той измерваше силата на полето и интервалите между импулсите.
— Колко души се връщат? — попита Гордън. — Всички ли?
— Не — каза техникът. — Само един.
36:49:19
Колкото и да не му се искаше, Крис Хюз отново усети тревога. Въпреки прохладния утринен въздух той се обливаше в пот. Кожата му беше студена, сърцето му биеше лудо. Спорът между Барето и Гомес само го обезпокои още повече.
Той се върна на пътя, заобикаляйки локвите гъста кал. Марек и Кейт също идваха. Тримата застанаха малко встрани от спора.
— Добре де, добре, мътните да те вземат — изръмжа Барето. Той свали оръжията и внимателно ги остави върху пода на своята клетка. — Добре. Доволна ли си сега?
Гомес все още говореше спокойно, почти шепнешком. Крис не я чу какво каза.
— Чудесно — озъби се Барето.
Гомес изрече още нещо. Барето скръцна със зъби. Смутен от близостта си до караницата, Крис отстъпи няколко крачки, после им обърна гръб и зачака спорът да свърши.
Изненада се, като видя, че пътеката слиза надолу доста стръмно, и през една пролука в дърветата различи низините. Манастирът бе там — геометрична плетеница от дворове, покрити пасажи и помещения, всичко това изградено от бежов камък и обкръжено с висока стена. Приличаше на малко, стегнато градче. Беше изненадващо близо, може би на около четиристотин метра. Не повече.
— Майната му, аз тръгвам — каза Кейт и пое по пътеката. Марек и Крис се спогледаха, после закрачиха подир нея.
— Хей, стойте наблизо, по дяволите! — подвикна им Барето.
— Мисля, че е по-добре да тръгваме — каза Гомес.
Барето я хвана за рамото.
— Не и преди да си изясним нещо. Как ще се справяме с трудностите в тази експедиция.
— Според мен всичко е ясно — отвърна Гомес.
Барето приведе лице към нея.
— Защото никак не ми се хареса как…
Останалото бе прекалено тихо, чу се само яростното съскане на гласа му.
Крис бе доволен, когато мина отвъд завоя и ги остави зад себе си.
Кейт ускори крачка, усещайки как напрежението постепенно напуска тялото й. От спора се бе почувствала смутена и раздразнителна. Чуваше как на няколко крачки зад нея разговарят Марек и Крис. Крис се тревожеше, а Марек опитваше да го успокои. Не желаеше да ги слуша. Тя ускори крачка още малко. В края на краищата това бе невероятно — да попадне тук, в тези фантастични гори, сред тия огромни дървета…