Крис направи две-три крачки по пътеката, после спря. Не, помисли си той. Беше казал, че никъде няма да ходи. И остана да стои сред гората, като се мъчеше да успокои дишането си.
Сведе очи и видя, че е настъпил ръката на Гомес. Бързо се дръпна настрани. Мина няколко крачки назад, търсейки място, откъдето да не вижда трупа. Постепенно дишането му се успокояваше. Вече бе в състояние да обмисли нещата. Реши, че Марек има право. Щяха да им изпратят нова машина, и то навярно съвсем скоро. Дали тя щеше да се появи точно тук? Дали това бе мястото за пристигане? Или щеше да изникне нейде в околностите?
И в двата случая Крис бе твърдо уверен, че е най-добре да остане на място.
Той се загледа към завоя, зад който бе изчезнал Марек. Къде се намираше Кейт в момента? Вероятно надолу по пътеката. На двеста крачки, може би и повече.
Господи, как искаше да се прибере у дома.
Внезапно чу пукот на вейки в гората отдясно.
Някой се приближаваше.
Той се напрегна, усещайки изведнъж, че няма оръжие. После си спомни пакета, прикрепен към колана под дрехите му. Разполагаше с онзи газов флакон. Все беше по-добре, отколкото нищо. Крис несръчно запретна жакета, посегна към…
— Пссст.
Той се обърна.
От гората излезе избягалото момче. Лицето му беше гладко и голобрадо; едва ли имаше повече от дванайсет години.
— Arkith — прошепна то. — Thou. Earwashmann.
Крис се навъси с недоумение, но след миг чу в ухото си тънък гласец: „Хей ти, ирландецо.“. Осъзна, че слушалката превежда.
— Какво? — попита той.
— Coumen hastealty.
Преводът прозвуча в ухото му: „Ела бързо.“ Момчето размахваше ръка тревожно, напрегнато.
— Но…
— Ела. Сър Гай скоро ще разбере, че е загубил дирята. Тогава ще се върне да я намери отново.
Но…
— Не можеш да останеш тук. Той ще те убие. Ела!
— Но… — Крис безпомощно махна с ръка към завоя, зад който бе изчезнал Марек.
— Твоят слуга ще те намери. Идвай!
Крис чу далечен тътен на копита, който се засилваше бързо.
— Да не си глух? — Момчето се вторачи в него. — Ела!
Тътенът наближаваше.
Крис бе застинал на място и се чудеше какво да прави.
Момчето загуби търпение. Раздразнено поклати глава, обърна се и хукна към гората. След миг изчезна в гъстите храсталаци.
Крис стоеше сам на пътеката. Погледна надолу. Не видя Марек. Озърна се нагоре, към наближаващия конски тропот. Сърцето му пак заподскача.
Трябваше да реши. Незабавно.
— Идвам! — извика той на момчето.
После се обърна и побягна навътре в гората.
Кейт седеше на един паднал дънер и плахо опипваше главата си под килнатата перука. Върху пръстите й тъмнееше кръв.
— Ранена ли си? — попита Марек, когато се приближи.
— Мисля, че не.
— Чакай да видя.
Като вдигна перуката, Марек видя дълга драскотина и сплъстена от кръв коса около нея. Раната вече не кървеше обилно; кръвта бе започнала да се съсирва по мрежата на перуката. Би трябвало да се зашие, но можеше и без това.
Той отново намести перуката.
— Ще ти мине.
— Какво стана? — попита Кейт.
— Онези двамата са мъртви. Крис малко се е подплашил.
— Крис малко се е подплашил. — Тя кимна, сякаш го бе очаквала. — В такъв случай по-добре да вървим при него.
Двамата тръгнаха назад по пътеката. Докато вървяха, Кейт каза:
— Ами маркерите?
— Мъжът се върна обратно със своя. Конете изпотъпкаха Гомес и нейният маркер е унищожен.
— А другият? — попита Кейт.
— Кой друг?
— Тя имаше резервен.
— Откъде знаеш?
— Сама ни го каза. Не помниш ли? Когато се върна от онова разузнавателно пътуване или каквото там беше, тя каза, че всичко е наред и трябва бързичко да се подготвим. Каза още: „Ще задействам резервния маркер.“ Или нещо подобно.
Марек се навъси.
— Логично е да има резервен — добави Кейт.
— Е, Крис ще се зарадва, като го чуе — каза Марек.
Отминаха последния завой. После спряха и се огледаха с широко разтворени очи.
Крис бе изчезнал.
Крис Хюз си пробиваше път през гъсталака, без да обръща внимание на къпините, които го драскаха по краката и посягаха към носа му. Най сетне зърна бягащото момче на петдесетина метра пред себе си. Но момчето не му обръщаше внимание, не спираше, просто продължаваше да тича напред. Беше се устремило към селото. Крис напрегна сили да не изостане и продължи да тича.
Откъм пътеката зад гърба си дочуваше конски тропот и пръхтене, примесени с човешки крясъци. Чу как някой извика: „В гората“, а друг му отвърна с ругатня. Но извън пътя теренът бе гъсто обрасъл. Крис прескачаше паднали дървета, прогнили дънери, прекършени клони с дебелината на човешко бедро, преплетени къпинови храсти. Можеха ли изобщо оттук да минат коне? Щяха ли преследвачите да слязат от седлата? Нямаше ли да се откажат? Или щяха да продължат гонитбата?