Под него момчето рипна нагоре, сграбчи клона и бързо се изтегли. Макар и мършаво, то бе удивително яко и без усилие се прехвърляше от клон на клон. Крис вече бе стигнал на пет-шест метра над земята. Дланите му горяха, задъхваше се, но не спираше да пълзи от клон на клон.
Момчето го стисна за прасеца и той застина. Бавно, предпазливо надникна през рамо и го видя да стои като вкаменено на по-долния клон. После Крис чу тихо конско пръхтене и осъзна, че звукът се е раздал нейде наблизо.
Съвсем наблизо.
Долу в гората под тях шестима конници бавно и безшумно се движеха напред. Все още не бяха стигнали до дървото и от време на време силуетите им се мяркаха в пролуките между листата. Когато някой кон изпръхтяваше, ездачът му се привеждаше и го успокояваше с потупване по шията.
Конниците знаеха, че плячката е наблизо. Приведени в седлата, те оглеждаха земята ту отляво, ту отдясно. За щастие сега те яздеха сред ниско провлечените борови клони; не се виждаше никаква следа.
Разговаряйки с жестове, те се разтеглиха в широка верига. Щяха да минат от двете страни на дървото. Крис затаи дъх. Ако погледнеха нагоре…
Но не погледнаха.
Продължаваха бавно напред, все по-навътре в гората, и накрая един от тях заговори — ездачът с черно перо на шлема, който бе отсякъл главата на Гомес. Забралото му беше вдигнато.
— Стига толкова. Изплъзнаха ни се.
— Как? Да не са скочили от скалите?
Черният конник поклати глава.
— Детето не е толкова глупаво.
Крис забеляза, че лицето му е мургаво — смугла кожа и черни очи.
— Вече не е дете, милорд.
— Ако е паднало, трябва да е било по грешка. Няма друг начин. Но мисля, че просто го изтървахме. Да се връщаме по същия път.
— Да, милорд.
Ездачите обърнаха конете и поеха назад. Отново минаха под дървото и все в същата широка верига се отдалечиха към слънчевата светлина между боровете.
— Може би на светло пак ще открием следите им.
Крис дълбоко въздъхна от облекчение.
Момчето отдолу го потупа по крака и му кимна, сякаш искаше да каже: „Добре се справи.“ Изчакаха така, докато конниците се отдалечиха на стотина метра и почти изчезнаха от поглед. После хлапето тихичко се смъкна от дървото и Крис го последва както можеше.
Щом стъпи долу, той видя как ездачите се отдалечават. Отиваха към дървото с калните отпечатъци. Черният конник отмина, без да ги забележи. Онзи след него също…
Момчето стисна ръката на Крис и го дръпна към храстите.
В този момент прокънтя вик:
— Сър Гай! Вижте тук! Дървото! Те са на дървото! Единият от ездачите бе забелязал.
По дяволите!
Вирнали глави към дървото, ездачите завъртяха конете. Черният конник скептично се върна назад.
— Тъй ли? Я покажи?
— Не ги виждам горе, милорд.
Ездачите се завъртяха, огледаха назад, във всички посоки…
И ги видяха.
— Там!
Конете полетяха в галоп. Момчето побягна с все сила.
— Бога ми, сега наистина сме загубени — изпъшка то, като се озърна през рамо, без да спира. — Можеш ли да плуваш?
— Да плувам? — смая се Крис.
Естествено, че можеше да плува. Но в момента мислеше за съвсем друго. Защото изведнъж бе разбрал, че тичат стремглаво към края на дърветата, към светлината.
Към скалите.
Отпред започваше склон — отначало полегат, после все по-стръмен. Тревата и храстите оредяваха, тук-там се мяркаше гол жълто-белезникав варовик. Слънчевата светлина ставаше ослепителна.
Черният конник изрева нещо. Крис не разбра какво.
Най-сетне достигнаха края на поляната. Момчето без колебание се хвърли в пропастта.
Крис позабави крачка. Не смееше да го последва. Озърна се и видя как конниците летят към него с размахани мечове.
Нямаше избор.
Крис се обърна и побягна към скалния ръб.
Марек болезнено примижа, когато чу в слушалката си крясъка на Крис. Отначало викът бе силен, после изведнъж свърши с пъшкане и някакъв странен трясък.
Удар.
Марек стоеше с Кейт до пътеката и се ослушваше. Чакаше.
Вече не чуваха нищо. Дори смущения.
Съвсем нищо.
— Мъртъв ли е? — попита Кейт.
Марек не отговори. Бързо пристъпи до тялото на Гомес, клекна и започна да рови из калта.
— Ела — каза той. — Помогни ми да намерим резервния маркер.
Няколко минути търсиха безуспешно, после Марек сграбчи китката на Гомес, която вече бе посивяла и почваше да се вдървява. Повдигна ръката, усещайки студенината на кожата, и преобърна трупа. Тялото плесна в калта по гръб.
Точно тогава видя, че Гомес носи гривна от плетени памучни нишки. Досега не я бе забелязвал; тя изглеждаше като част от костюма. Но, разбира се, беше напълно неподходяща за епохата. Дори някоя скромна селска жена би носила гривна от метал, шлифован камък или дърво. Тази тук беше измислена от хипитата на съвременния свят.