Марек любопитно докосна гривната и с изненада откри, че е твърда, почти като картон. Той я извъртя, търсейки закопчалката, и видя как сред памучната лента се отваря някакво капаче. Гривната криеше малък електронен брояч, почти като ръчен часовник.
Броячът сочеше 36.10.37.
И цифрите намаляваха.
Марек веднага разбра какво е това. Брояч на изминалото време за машината, който показваше колко им остава. Първоначално разполагаха с трийсет и седем часа, а сега бяха загубили около петдесет минути.
Не бива да го забравяме, помисли си той. Свали гривната от китката на Гомес и я закопча на ръката си. После затвори капачето.
— Имаме брояч — каза Кейт. — Но маркер нямаме.
Още пет минути продължиха да търсят. Най-сетне Марек трябваше неохотно да признае жестоката истина.
Нямаха маркер. А без маркер машините не можеха да се върнат в настоящето.
Крис имаше право: бяха заклещени тук.
36:28:04
В контролната кабина пронизително дрънчаха звънци. Двамата техници скочиха от местата си и изтичаха навън. Стърн усети как Гордън здраво го стисна за ръката.
— Трябва да се махаме — каза Гордън. — Въздухът е заразен с изпарения на флуорна киселина. Транзитната площадка е отровена. А изпаренията скоро ще стигнат и тук.
Той поведе Стърн към изхода. Стърн се озърна към екрана и безредната купчина метални греди в транзитната зала.
— Ами ако те опитат да се върнат, докато тук няма никой?
— Не се тревожи — каза Гордън. — Това не може да стане. Развалините ще задействат инфрачервените сензори. Нали помниш, трябва да има два метра свободно пространство от всички страни. А тук го няма. Тъй че сензорите няма да позволят на машините да се върнат. Не и преди да разчистим всичко това.
— Колко време ще отнеме разчистването?
— Първо трябва да прочистим въздуха в пещерата.
Гордън водеше Стърн по дългия коридор към асансьора. Наоколо имаше още много хора, устремени в същата посока. Гласовете им кънтяха в тунела.
— Да прочистим въздуха в пещерата? — повтори Стърн. — Та това е огромен обем. Колко време ще трябва?
— На теория девет часа — каза Гордън.
— На теория ли?
— Досега не се е налагало да го правим — обясни Гордън. Но имаме тази възможност, разбира се. Големите вентилатори трябва да заработят всеки момент.
Няколко секунди по-късно мощен рев изпълни тунела. Стърн усети как мощен порив на вятъра налетя отсреща и задърпа дрехите му.
— А след като въздухът бъде пречистен? Тогава какво?
— Ще възстановим транзитната площадка и ще ги чакаме да се върнат — каза Гордън. — Точно както беше предвидено.
— А ако опитат да се върнат, преди да сте готови за посрещането?
— Това не е проблем, Дейвид. Машините просто няма да заработят. Ще ги върнат там, откъдето са тръгнали. Засега.
— Значи са закъсали — каза Стърн.
— Временно — потвърди Гордън. — Да. Закъсали са. И с нищо не можем да им помогнем.
36:13:17
Крис Хюз изтича до ръба на скалата и с крясък се хвърли във въздуха, размахвайки ръце и крака под слънчевите лъчи. На шейсет метра под себе си зърна Дордона да лъкатуши из зелените поля. Падането щеше да бъде ужасно. Знаеше, че реката е твърде плитка. Нямаше никакъв шанс да оцелее.
Но сетне той видя, че скалата отдолу не е отвесна — на пет-шест метра под него стърчеше издатина, свързана с горния край на канарата. Стръмна, гола скала, в която се вкопчваха тук-там хилави дръвчета и храсти.
Крис се стовари тежко върху площадката, падна на една страна и ударът го остави без дъх. В същия миг той се затъркаля безпомощно към ръба. Опита да се задържи, вкопчвайки отчаяно пръсти в храстите, но те имаха слаби корени и оставаха в ръцете му. Докато се премяташе към края, той забеляза, че момчето посяга да го хване, ала прелетя покрай протегнатите му ръце. Продължи надолу и целият свят се премяташе лудешки наоколо. Момчето остана назад с изкривено от ужас лице. Крис знаеше, че ще изхвръкне през ръба; знаеше, че ще падне…
С глухо пъшкане той се блъсна в едно дърво. Остра болка избухна в корема му и прелетя по цялото тяло. За момент загуби представа къде е; усещаше само болката. Светът бе зеленикаво-бял. Крис бавно се завърна в него.
Дървото бе спряло падането му, но той все още не можеше да си поеме дъх. Болката беше непоносима. Пред очите му танцуваха звезди, сетне танцът им бавно отмина и накрая той видя, че краката му висят над ръба на пропастта.
И се движат.
Надолу.
Дървото се оказа хилаво борче и допълнителната тежест бавно го превиваше. Крис усети, че се плъзга покрай стъблото. Нямаше как да спре. Впи пръсти в борчето и стисна с всичка сила. Успя — плъзгането престана. Той бавно започна да се изтегля покрай стъблото нагоре към скалата.