После чуха тътен на копита и се хвърлиха в храстите само секунди преди шестимата мрачни конници да прелетят по калната пътека надолу към реката.
Крис залиташе напред, затънал до колене в блатистото мочурище край реката. Калта полепваше по лицето му, по косата, по дрехите. Толкова много кал го покриваше, че усещаше тежестта й. Пред себе си видя момчето — то вече бе нагазило във водата и се миеше.
Като се промъкна през последните гъсталаци по брега, Крис скочи в реката. Водата бе леденостудена, но това изобщо не го интересуваше. Той потопи глава, прекара пръсти през косата си и разтърка лице, опитвайки да отмие калта.
Момчето излезе на отсрещния бряг и седна на припек върху един плосък камък. Каза нещо, което Крис не чу, но слушалката преведе:
— Не си ли сваляш дрехите, когато се къпеш?
— Защо? Ти не го стори.
Момчето сви рамене.
— Но ти можеш, ако искаш.
Крис преплува отсреща и се измъкна на брега. Облеклото му все още бе облепено с кал и след като излезе навън, имаше чувството, че замръзва. Смъкна всичко, освен колана и долните гащи, изплакна дрехите във водата и ги просна на камъните да съхнат. Тялото му беше осеяно с драскотини, пришки и синини. Но кожата му вече изсъхваше и слънчевите лъчи прогонваха студа. Той извърна лице нагоре и затвори очи. Чу тихата песен на жените из нивите. Чу птиче чуруликане. Мирното плискане на реката по бреговете. За момент усети как го обзема покой, по-дълбок и по-цялостен от всяко друго чувство, изпитвано досега.
Легна на камъните и навярно задряма за няколко минути, защото когато се събуди, чу глас:
— Howbite thou speakst foolsimple ohcopan, eek invich array thouart. Essay thousooth Earisher?
Говореше момчето. След миг чу тъничкия глас да превежда в ухото му:
— Говориш простичко на своя приятел и се обличаш странно. Кажи истината. Ирландец си, нали?
Крис бавно кимна, обмисляйки положението. Изглежда, момчето го бе чуло да разговаря с Марек на пътеката и ги смяташе за ирландци. Едва ли имаше смисъл да го разубеждава.
— Аха — каза той.
— Аха? — повтори учудено момчето. Произнесе сричката бавно, като подви устни навътре и оголи зъби. — Аха?
Думата явно му бе непозната.
Не разбира от „аха“, помисли си Крис. Реши да опита на френски:
— Oui.
— Oui… oui… — Момчето изглеждаше объркано и от тази дума. После лицето му се проясни. — Ourie? Seyngthou ourie?
Преводът прозвуча след секунда: „Дрипав? Искаш да кажеш дрипав?“
Крис поклати глава. Работата ставаше много объркана.
— Казвам „да“. Обикновено английско „йес“.
— Йеззз? — изсъска мсмчето.
— Точно така — кимна Крис.
— Ah. Earisher.
„А, ирландец“ — преведе слушалката.
— Да.
— Ние казваме „тъй е“. Или пък thousay trew.
— Thousay trew — повтори Крис и чу превода на собствените си думи: „Истината казваш.“
Момчето кимна, доволно от отговора. Известно време поседя мълчаливо. Огледа Крис от глава до пети.
— Значи не си прост?
Прост ли? Крис сви рамене. Естествено, че не беше прост. Имаше висше образование.
— Thousay trew.
Момчето кимна.
— Така си и мислех. Издават те маниерите, макар че тия дрехи не подхождат на потеклото ти.
Крис премълча. Не беше сигурен за какво става дума.
— Как се наричаш? — попита момчето.
— Кристофър Хюз.
— А, Кристофър де Хуз — бавно изрече хлапето. То сякаш оценяваше името по някакъв неразбираем за Крис начин. — Къде е Хуз? Из ирландските земи ли?
— Thousay trew.
Отново замълчаха и продължиха да се припичат на слънцето.
— Рицар ли си? — попита накрая момчето.
— Не.
— Значи си оръженосец — кимна замислено момчето. — Така ще да е. — То се обърна към Крис. — А на колко години си? Двайсет и една?
— Почти позна. Двайсет и четири.
Отговорът накара хлапето да премига от изненада. Какво толкова чудно, че съм на двайсет и четири, помисли си Крис.
— В такъв случай, добри ми оръженосецо, благодаря от сърце, задето ме спаси от сър Гай и неговата банда.
Момчето посочи към отсрещния бряг, където шестимата мрачни конници стояха край водата. Бяха оставили конете да се напият, но не откъсваха погледи от Крис и хлапето.
— Хич дори не съм те спасил — каза Крис. — Ти ме спаси.
Отговорът предизвика нов озадачен поглед.
— Хич дори?
Крис въздъхна. Очевидно тия хора нямаха твърде богат речник. Беше толкова трудно да изрази дори и най-простата мисъл; усилието го изтощаваше. Но той опита отново:
— Не те спасих аз. Напротив, ти ме спаси.
— Добри ми оръженосецо, ти си толкова скромен — отговори момчето. — Дължа ти живота си и за мен ще е удоволствие да ти услужа с каквото мога, щом се завърнем в замъка.
— В замъка? — повтори Крис.