Кейт и Марек предпазливо излязоха от гората и се отправиха към манастира. Никъде не видяха ездачите, които бяха минали по пътеката. Гледката беше мирна; право отпред се разстилаха манастирските ниви, оградени с ниски каменни зидове. В ъгъла на една от тях стърчеше висок шестоъгълен камък, изваян изящно като камбанария на готическа църква.
— Това ли се нарича montjoie? — попита Кейт.
— Браво, позна — каза Марек. — Да, това е километричен камък или пътепоказател. Срещат се навсякъде.
Тръгнаха между нивите към триметровата стена, която ограждаше целия манастир. Селяните в полето не им обръщаха внимание. По реката бавно слизаше шлеп, натоварен с някакви големи вързопи. Кърмчията пееше весело.
Край манастирския зид бяха скупчени колибите на селяните, които обработваха нивите. Зад тях Марек забеляза ниска врата в стената. Манастирът заемаше толкова голяма площ, че имаше врати и от четирите страни. Това не беше главният вход, но Марек реши, че ще е най-добре да опитат първо него.
Вървяха между колибите, когато отнякъде долетя конско пръхтене, последвано от успокоителен глас. Марек рязко вдигна ръка към Кейт.
— Какво? — прошепна тя.
Той посочи. На двайсетина метра от тях, прикрити зад една къщичка, стояха пет коня и коняр. Конете бяха украсени богато, носеха седла от червено кадифе със сребърни инкрустации по ръбовете. От двете им страни се спускаха широки ивици плат.
— Това не са селски коне — каза Марек. Но ездачите не се виждаха никъде.
— Какво ще правим сега? — попита Кейт.
Крис Хюз следваше момчето към Кастелгард, когато в слушалката му внезапно се раздаде пращене. Чу гласа на Кейт:
— Какво ще правим сега?
— Нямам представа — отговори Марек.
— Намерихте ли професора? — попита Крис.
Хлапето се завъртя и го изгледа.
— На мен ли говориш, оръженосецо?
— Не, момко — каза Крис. — Просто сам си говоря.
— Просто сам си? — повтори момчето и поклати глава. Понякога езикът ти е труден за разбиране.
— Крис — обади се в слушалката Марек. — Къде си, по дяволите?
— Отивам към замъка — отговори на глас Крис. — В този прекрасен ден.
Докато говореше, той отправи взор към небето, за да изглежда, че размишлява на глас. Чу отговора на Марек:
— Защо отиваш натам? Още ли си с момчето?
— Да, чудесно е.
Момчето пак се обърна с тревожно лице.
— На въздуха ли говориш? Да не би да губиш разсъдък?
— Не — каза Крис. — Разсъдъкът ми е наред. Просто бих желал моите спътници също да дойдат в замъка.
— Защо? — обади се Марек.
— Сигурен съм, че подир време ще те открият — каза момчето. — Разкажи ми за своите спътници. Също ли са ирландци? Слуги… или и те като теб не са прости?
— Защо му каза, че не си прост? — долетя от слушалката гласът на Марек.
— Защото съм образован.
— Крис! — възкликна Марек. — „Прост“ означава човек от простолюдието. Останалите са благородници. От високо потекло. Така привличаш вниманието и си докарваш неудобни въпроси за своя род, на които не можеш да отговориш.
— О — въздъхна Крис.
— Сигурен съм, че си образован — каза момчето. — Ами твоите приятели? И те ли са благородници?
— Вярно казваш — отговори Крис. — И моите спътници са благородници.
— Крис, мътните да те вземат! — ядоса се Марек. — Не си играй с неща, дето не ги разбираш. Сам си дириш белята. И ако продължаваш така, ще я намериш.
Застанал до селяшките колиби, Марек чу Крис да казва:
— Просто открий професора, ако обичаш.
После момчето пак зададе някакъв въпрос, но смущенията заглушиха думите му. Марек се обърна и погледна към Кастелгард отвъд реката. Видя момчето да върви малко пред Крис.
— Крис — каза той. — Виждам те. Върни се при нас. Ще те чакаме тук. Не бива да се делим.
— Твърде ще да е трудно.
— Защо? — попита раздразнено Марек.
Крис не му отговори пряко.
— А кои ли ще да са онези конници на отсрещния бряг, добри ми сър?
Очевидно говореше на момчето.
Марек завъртя глава към брега и видя как конете пият, докато ездачите им гледат подир бегълците.
— Това е сър Гай дьо Малегант, наричан Гай Тет Ноар, тоест Черната глава. Служи при милорд Оливър. Сър Гай е прославен рицар… най-вече с безбройните си убийства и жестокости.
— Не може да се върне при нас заради конниците — каза Кейт.
— Истината казваш — обади се Крис.
Марек тръсна глава.
— Изобщо не биваше да се откъсва от нас.
Скръцване на врата зад гърба му го накара да се обърне. Видя познатата фигура на професор Едуард Джонстън да излиза на светло през страничната порта на манастира. Беше сам.