35:31:11
Едуард Джонстън носеше тъмносин жакет и черни прилепнали панталони; дрехите бяха простички, почти без бродерия и украса, което му придаваше учен, консервативен вид. Наистина би могъл да мине за лондонски богослов, тръгнал на поклонение, помисли си Марек. Навярно така се бе обличал за пътешествия и един друг някогашен богослов на име Джефри Чосър.
Професорът безгрижно излезе под лъчите на утринното слънце и изведнъж залитна. Двамата изтичаха към него и го чуха да се задъхва. Първите му думи бяха:
— Имате ли маркер?
— Да — каза Марек.
— Само двамата ли сте?
— Не. И Крис дойде. Но в момента не е тук.
Джонстън раздразнено поклати глава.
— Добре. Да ви опиша положението набързо. Оливър е в Кастелгард — той кимна към градчето отвъд реката, — но иска да се прехвърли в Ла Рок преди идването на Арно. Големият му страх е онзи таен тунел, който води към Ла Рок. Оливър иска да знае къде се намира. Всички тук са се побъркали да дирят тунела, защото и Оливър, и Арно отчаяно се нуждаят от него. Той е ключът към победата. Тукашните хора ме смятат за мъдрец. Игуменът ме помоли да проуча старинните документи и открих, че…
Вратата зад тях се отвори и през нея налетяха войници с униформи в кафяво и черно. С груби удари войниците повалиха настрани Марек и Кейт, при което Кейт едва не загуби перуката си. Но към професора бяха внимателни. Изобщо не го докоснаха, само застанаха от двете му страни. Държаха се с уважение като почетна стража. Докато ставаше на крака и се изтупваше, Марек имаше чувството, че са получили нареждания да не го нараняват.
Пред очите му Джонстън и войниците яхнаха конете и препуснаха по пътя.
— Какво ще правим сега? — прошепна Кейт.
Професорът се потупа с пръст по слепоочието. Чуха го да изрича напевно, сякаш се молеше:
— Последвайте ме. Ще опитам да измисля как да се съберем. Вие намерете Крис.
35:25:18
Следвайки момчето, Крис наближи входа на Кастелгард — двойна дървена порта, подсилена с яки железни скоби. Сега портата беше отворена, охранявана от войник с връхна дреха във виненочервено и сиво. Часовият ги приветства с думите:
— Ще слагате ли сергия? Ще разпъвате ли платнище? За търговия в града по време на турнир се плащат пет су.
— Non sumus mercatores — каза момчето. — Не сме търговци.
Крис чу отговора на часовия:
— Anthoubeest ye schule payen. Quinquesols maintenant, aut decem postea.
Ho преводът не прозвуча веднага в ухото му; той се досети, че пазачът говори на някаква странна смесица от английски, френски и латински. После чу: „Ако сте, трябва да платите. Пет су сега или десет после.“
Момчето поклати глава.
— Виждаш ли стоки?
— Herkle, non.
Слушалката преведе: „Кълна се в Херкулес, не виждам.“
— Значи сам си отговаряш.
Въпреки младостта си момчето говореше рязко, сякаш бе свикнало да командва. Часовият само сви рамене и се извърна. Момчето и Крис минаха през портата и навлязоха в селото.
Отвътре, до самата врата, имаше няколко селски колиби и оградени зеленчукови градини. Из въздуха се носеше миризма на свине. Минаха покрай къщи със сламени покриви и кочини, от които долиташе грухтене, после се изкачиха по стъпалата към стръмна калдъръмена улица с каменни сгради от двете страни. Вече бяха в самото градче.
Улицата бе тясна и оживена, а сградите двуетажни, с надвиснал горен етаж, така че до земята почти не достигаше слънчева светлина. Във всяка къща на партера имаше магазин или работилница — ковач, шивач, касапин и дърводелец, който работеше и като бъчвар. Касапинът, препасал изпоцапана мушамена престилка, колеше квичащо прасе на калдаръма пред магазина си; двамата заобиколиха бликналата кръв и куп преплетени белезникави черва.
Улицата бе шумна и многолюдна, на Крис едва не му призля от миризмата, докато момчето го водеше напред. Излязоха на калдъръмен площад със закрит пазар в центъра. На разкопките тук бяха открили само голо поле. Крис спря и се озърна, опитвайки да сравни досегашните си познания с онова, което виждаше.
Една пременена девойка с кошница зеленчуци в ръка изтича през площада към момчето и каза загрижено:
— Драги ми сър, дългото ви отсъствие твърде раздразни сър Даниъл.
Момчето не изглеждаше твърде доволно да я види. То отговори сприхаво:
— В такъв случай кажи на чичо ми, че своевременно ще се явя при него.
— Той ще бъде крайно доволен — каза девойката и бързо изтича към някаква тясна уличка.
Момчето поведе Крис в друга посока. Не каза нищо за разговора, само вървеше и си мърмореше тихичко.
Стигнаха до открито пространство точно пред замъка. Тук царуваха блясък и пъстри цветове, неколцина рицари гордо се пъчеха на конете си, развявайки дълги надиплени знамена.