Изправиха го на нозе и след това му помогнаха да яхне животното. Той усети как го подпират отдолу, докато се издигаше във въздуха, после преметна крак — Господи, беше ужасно трудно — и със звън се стовари в седлото.
Крис наведе глава и зърна земята далече, далече под себе си. Имаше чувството, че е поне на три метра от нея. Щом усети ездача в седлото, конят зацвили, разтърси шия, извъртя се и задърпа глава към крака му в стремето. Това проклето добиче се мъчи да ме ухапе, помисли си Крис.
— Юздите, ваша милост! Юздите! Дръпнете ги!
Крис подръпна юздите. Огромният кон изобщо не му обърна внимание и продължи с всичка сила опитите да го ухапе.
— Наложете се, ваша милост! Силно!
Крис дръпна юздите толкова рязко, че се уплаши да не строши врата на коня. Но животното само изпръхтя още веднъж, сетне внезапно се успокои и извърна глава напред.
— Браво, ваша милост.
Нейде наблизо отекна протяжната песен на фанфари.
— Това е призив за първата схватка — каза пажът. — Трябва да тръгваме към полето.
Трите момчета хванаха юздите и поведоха Крис към ливадата.
36:02:00
Часът бе един след полунощ. От своя кабинет в Ай Ти Си Робърт Донигър гледаше надолу към входа на пещерата, осветен сред мрака от мигащите светлини на шест линейки, спрели наоколо. Слушаше пращенето на служебните радиостанции и гледаше хората, излизащи от тунела. Видя Гордън да се измъква заедно с онова ново хлапе, Стърн. И двамата изглеждаха невредими.
Зърна в стъклото отражението на Даян Крамър, която влизаше в кабинета. Беше леко задъхана. Без да се обръща, Донигър попита:
— Колко са ранените?
— Шестима. От тях двама доста сериозно.
— Какво им е?
— Шрапнелни рани. Изгаряния на дробовете от токсични изпарения.
— Тогава трябва да ги откараме до Университетската болница в Албъкърки.
— Да — съгласи се Даян. — Но ги инструктирах какво да казват. Злополука в лабораторията и тъй нататък. Освен това позвъних в болницата на Уитъл и им напомних за последното ни дарение. Не вярвам да възникнат проблеми.
Донигър продължаваше да гледа навън.
— Може и да възникнат — каза той.
— Хората от отдела за връзки с обществеността ще се справят.
— Кой знае — отвърна Донигър.
През последните години ръководството на Ай Ти Си си бе създало рекламна мрежа от двайсет и шест души, пръснати по целия свят. Работата им бе не да привличат вниманието към корпорацията, а напротив — да го отклоняват. Ай Ти Си, обясняваха те на всеослушание, е компания, която произвежда свръхпроводими квантови блокове за магнитометри и медицински скенери. Тези блокове представляват сложни електромеханични приспособления с дължина около петнайсет сантиметра. За журналистите се осигуряваха главозамайващо скучни резюмета, пълни с квантова терминология.
Ако по чудо някой репортер все пак запазеше интереса си, Ай Ти Си възторжено му организираше обиколка на комплекса в Ню Мексико. Водеха журналистите в специално подбрани изследователски лаборатории. После в голяма монтажна зала им показваха как се произвеждат устройствата — градиометричните намотки биват монтирани в криостата, отвън остават кабелите и свръхпроводимият корпус. В обясненията ставаше дума за уравненията на Максуел и движението на електрическите заряди. Почти всички журналисти мигом зарязваха темата. Както бе казал един от тях: „По-досадно е от поточна линия за сглобяване на сешоари.“
По този начин Донигър бе успял да потули едно от най-невероятните научни открития в края на двайсети век. Мълчанието му донякъде се дължеше на инстинкта за самосъхранение; други компании от ранга на Ай Би Ем и „Фуджицу“ бяха започнали свои изследователски програми в областта на квантовата физика и макар да ги изпреварваше с цели четири години, Донигър имаше интерес да не знаят колко далече е стигнал.
Освен това той разбираше, че планът му още не е приключил и се нуждае от пълна тайна, за да го завърши. Както сам казваше често, ухилен като хлапе, „Ако хората знаеха какво им готвим, непременно биха се опитали да ни спрат“.
Но същевременно Донигър знаеше, че не е в състояние да пази тайната вечно. Рано или късно, може би по случайност, всичко щеше да излезе наяве. И когато това станеше, от него зависеше да се справи.
Сега се питаше дали вече не е станало.
Донигър се загледа подир линейките, които потегляха с виещи сирени.