Навън слънцето вече се издигаше над възвишенията на изток. Стърн погледна часовника; беше шест сутринта. Техниците на Ай Ти Си пускаха от паркинга поредния метеорологичен балон; той си спомни думите на Гордън, че го правят на всеки кръгъл час. Балонът бързо се издигна нагоре и изчезна във високите облаци. Хората, които го бяха пуснали, не си направиха труда да гледат и тръгнаха към съседната лабораторна сграда.
Гордън надигна глава от чинията.
— Как беше препечената филийка? Нещо друго ли предпочиташ?
— Не, добре беше — отвърна Стърн. — Просто не съм много гладен.
— Послушай съвета на един стар войник — каза Гордън. Седнеш ли на трапезата, яж. Защото не знаеш кога ще е следващата възможност.
— Несъмнено си прав — кимна Стърн. — Само че не ми се яде.
В столовата влезе сервитьор с колосано бяло сако.
— О, Харолд — каза Гордън. — Имаш ли готово кафе?
— Да, сър. Капучино, ако желаете.
— Предпочитам го черно.
— Разбира се, сър.
— Ами ти, Дейвид? — попита Гордън. — Кафе?
— С обезмаслено мляко, ако ви се намира.
— Разбира се, сър — рече Харолд и излезе.
Стърн се загледа през прозореца. Слушаше как Гордън се храни и вилицата му стърже по чинията. Накрая каза:
— Дай да видим дали съм разбрал добре. В момента те не могат да се върнат, така ли е?
— Точно така.
— Защото няма къде.
— Правилно.
— Защото площадката е задръстена с паднали греди.
— Вярно.
— И след колко време ще могат да се върнат?
Гордън въздъхна и се отдръпна от масата.
— Всичко ще се уреди, Дейвид — каза той. — Цялата работа ще приключи благополучно.
— Не го усуквай. Колко време?
— Е, дай да пресметнем. Още три часа, докато въздухът в пещерата се проветри. За всеки случай добавяме още един. Значи четири. После два часа за разчистване на площадката. Шест часа. И след това трябва да възстановим водните щитове.
— Водните щитове ли? — изненада се Стърн.
— Трите водни обръча. Те са абсолютно необходими.
— Защо?
— За да сведем до минимум транскрипционните грешки.
— И какво точно са тези грешки? — попита Стърн.
— Неточности при възстановяването. Когато машините изграждат наново човека.
— Ти ми каза, че няма никакви грешки. Че можете за възстановявате съвсем точно.
— Да, във всяко едно отношение. Стига да сме защитени от външни смущения.
— А ако не сме защитени?
Гордън въздъхна.
— Ще бъдем, Дейвид. — Той погледна часовника си. — Престани да се тревожиш. Има още няколко часа, преди да започнем с транзитната площадка. Само се измъчваш напразно.
— Все си мисля — каза Стърн, — че трябва да има нещо, което можем да сторим. Да им пратим послание, да се свържем по някакъв начин…
Гордън поклати глава.
— Не. Нито послание, нито връзка. Просто не е възможно. Засега са напълно откъснати от нас. И нищо не можем да променим.
30:40:39
Кейт Ериксън прилепи гръб към стената, усещайки хладния, влажен камък. Беше се вмъкнала в една от килиите и сега чакаше със затаен дъх да отминат стражите, които бяха затворили Марек и Крис. Войниците се смееха и изглеждаха в добро настроение. Чу един от тях да казва:
— Сър Оливър бе твърде засегнат, че онзи пришълец направи заместника му за смях.
— А с другия бе още по-зле. Яздеше като парцал, и все пак строши две копия срещу Черната глава.
Всеобщ смях.
— Воистина го направи за смях. И заради туй лорд Оливър ще им вземе главите още довечера.
— Мене, ако питате, ще ги клъцне преди вечеря.
— Не, след. Ще има по-голяма навалица.
Нов смях.
Те се отдалечиха по коридора и гласовете им заглъхнаха. Вече едва ги чуваше. Настана кратко мълчание… дали се изкачваха по стълбището? Не, не още. Чу ги пак да се смеят. И смехът продължи. Изглеждаше някак странен, пресилен.
Нещо не беше наред.
Тя се вслуша напрегнато. Говореха нещо за сър Гай и лейди Клеър. Не ги чуваше ясно. Различи само няколко думи: „твърде сърдит на милейди…“, после пак смях.
Кейт се навъси.
Гласовете им вече не бяха толкова глухи.
Лоша работа. Връщаха се.
Защо? — запита се тя. Какво е станало?
Озърна се към вратата. И там, на каменния под, видя собствените си влажни отпечатъци, водещи към килията.
Обувките й бяха подгизнали от тревата край потока. Същото се отнасяше до всички останали и по средата на коридора се точеха множество влажни дири. Но един чифт се отклоняваше към килията.
И онези бяха забелязали.
Проклятие.
Раздаде се мъжки глас:
— Кога привършва турнирът?
— Към три подир пладне.
— Тогаз сигурно вече му наближава краят.