— Имаме сделка — отвърна тя.
Кейт си хвана кола на „Юбер" от хотела до дома си.
Тя имаше свой собствен „Юбер" акаунт, който плащаше през своята „Американ Експрес", с която плати и хотелската стая. Тъй като всичко ставаше по електронен път, единствените доказателства за разходите й можеха да бъдат получени само онлайн, и то след въвеждане на паролата й.
Принципно Кейт се занимаваше с домакинските сметки, като беше наясно с всеки цент, който тя или Рон харчеха, с изключение на парите в брой на стойност хиляда и петстотин долара, които бяха „джобните" им. Съпругът й нямаше никаква идея какви бяха сметките им. Тя си беше създала удобна система, благодарение на която плащаше повечето от битовите сметки от чековата им сметка — ипотеката, лизингите на колите, газ, ток, различни застраховки, телефон, кабелна, обучението на децата и така нататък. Онова, което оставаше — кредитни карти, хранителни стоки, почистване на къщата, поддръжка на двора, разходи за дрехи — с времето също беше преминало към нейните задължения.
Кейт имаше бизнес диплома от Станфорд. След като завърши, работи две години в „Делойт", след което още три в местна фирма за рисков капитал, но тъй като Рон — който беше с пет години по-голям от нея — се справяше достатъчно добре в своята сфера, напусна работа, за да създадат семейство и да се отдаде на това да бъде родител.
През повечето дни децата й учеха до пет вечерта и не се прибираха по-рано от шест. Затова не се тревожеше, че ще се засече с тях. Колата я остави пред къщата й. Имаше вероятност някой от съседите да я види как изглежда, но поради тази причина беше облякла бежово палто, което покриваше миниполата, зелената копринена риза и светлото кожено сако. Токчетата бяха в чантата й, заменени от ниски обувки, които приличаха на балетни пантофки.
По време на случилото се Кейт не беше видяла никого и се съмняваше някой да беше видял нея. Макар денят да беше ясен и слънчев, вечерта беше захладняла и западният вятър беше прогонил пешеходците от „Вашингтон Стрийт".
Качи се горе и си облече дънките, туристическите обувки и суитчъра от Станфорд. След като Питър я остави сама в „Меридиън", тя също се възползва от хотелския душ, затова сега прекара няколко минути в банята със сешоара, за да се увери, че никъде не е останала влага. Окачи миниполата и сакото в гардероба, хвърли ризата и бельото си в коша за пране, след което пусна пералнята.
Отиде в кухнята, отвори бутилка бордо „Франсис Копола", наля една чаша и я изхвърли в мивката. Наля си още един пръст, остави отворената бутилка на плота и отнесе чашата със себе си в дневната, където седна на любимия си фотьойл за четене и вдигна краката си на табуретката.
Най-накрая затвори очи и си позволи да въздъхне с облекчение.
Намираше се у дома, в безопасност, неразкрита.
Вече всички можеха да се прибират — Рон, Ейдън, Джейни. Беше готова за тях. Беше готова да се върне към нормалния си живот, към истинския си живот.
Джил Аш погледна кухненския часовник, когато чу вратата на гаража да се отваря. 8:45. Подсуши си ръцете — току-що беше приключила с миенето на чиниите от вечерята.
Когато Питър влезе, тя отиде при него, надигна се на пръсти и го целуна по бузата. Изглеждаше изтощен, очите му бяха подпухнали, а раменете увиснали.
— Как е възможно да работиш тринадесет часа и пак да миришеш добре? — попита го съпругата му. — Аромат на вино ли усещам?
Питър остави тежкото си адвокатско куфарче на пода.
— Джери отвори бутилка, за да отпразнуваме нещо, и изпих половин чаша, преди да си тръгна. „Сребърен дъб".
— Мале, мале. Явно случаят е бил сериозен.
— Явно. Дори не го попитах какво празнува. Достатъчно се задържах на работа. — Огледа ъглите на стаята, след което погледна съпругата си в очите. — Толкова е хубаво човек да се прибере у дома.
— Така е. Знам. Аз също се радвам, че се прибра. Неприятно е, когато закъсняваш като днес. Дори като се обадиш да ме предупредиш. Тревожа се.
— Затова се обаждам. За да не се тревожиш.
— Знам. Но въпреки това не мога да се спра. Ял ли си?
— Опасявам се, че не стигнах дотам.
— Нали се сещаш какво повтаряме постоянно на децата, че тялото е машина, която има нужда от гориво?
— Знам. Ако се бях сетил, щях да хапна нещо.
— И за това си има приказка. Но за щастие, остана половин лазаня, все още е топла.
— Пак ме спасяваш — отвърна Питър. — Ела за минутка. Джил се отпусна в прегръдките на съпруга си и усети как ръцете му се увиват силно около нея. Той я целуна по главата.
— Обичам те.
— Така и трябва. — Тя го стисна и отново го целуна, но този път по устните. — Добре, а сега сядай. Искаш ли още вино?