— Мечтай си — отвърна Стиър.
Харди прие, че засега губи, но продължи да притиска съперника си.
— Добре, а какво ще кажеш за това? Ако Пейли се изкаже за мен предварително, ще мине повече време, докато излязат твоите свидетели и заседателите няма да са толкова повлияни. Ще запомнят показанията, а не начините, по които могат да бъдат приети за неверни или непълни.
В интерес на истината Харди не вярваше в подобна вероятност, но смяташе, че е добър довод.
— А и основното е, че не вярвам Пейли да помогне или да навреди на някой от нас. Неговите показания така или иначе все някога ще бъдат дадени, няма значение дали сега или по-късно. Как ще бъдат приети зависи от указанията на съдебните заседатели, когато приключим.
Стиър замълча. Харди чуваше вятъра и виковете на другите родители.
— Виж какво ще ти кажа, г-н Харди. Ще си помисля и ще ти дам отговор в понеделник сутринта. Това как ти звучи?
— Не ми звучи като „не“. Благодаря ти, че ще му отделиш внимание.
Харди затвори и веднага набра номера на Пейли. Остави му категорично съобщение, че прокурорът се е съгласил на варианта за даване на показания в понеделник и Пейли трябва да отложи часовете си с пациенти и да бъде в Сан Франциско за началото на деня в съда.
Харди остави телефона и осъзна, че това си беше чиста лъжа. Което пък му припомни, че трябва да отиде до затвора и да поговори с клиента си.
Харди чакаше в остъклената стая за адвокатски посещения и крачеше покрай дългата стена от вратата, през която водеха задържаните, до другия ѝ край и обратно.
Моузис седна на масата. Отново беше в затворническия си гащеризон.
— Аз не се опитвам да ти казвам как да си вършиш работата — тъкмо говореше той. — Ти ми заявяваш, че не искаш да знаеш, и аз се съобразявам. Ако щеш, ме наречи буквалист. Ако кажа, че не съм го направил, ти ще решиш, че лъжа. Ако кажа, че съм го направил, излиза, че защитаваш виновен човек, а защо би искал да го правиш?
— Всъщност нямам нищо против да те защитавам, ако си виновен. Ако някой беше сторил на Бек това, което Джесъп е причинил на Британи, аз сигурно щях да направя същото. Разбирам го.
— Сюзън не го разбираше така добре. През цялото време тя смяташе, че съм отишъл и съм убил оня тип, и…
— А ти я остави да си го мисли. Защо го направи? Можеше да ѝ кажеш веднага и да ѝ спестиш много мъка.
— Ти предполагаш, че тя щеше да ми повярва — кимна Моузис и стисна често чупения си нос. — Честно казано, бях вбесен. Всички с готовност повярваха, че съм бил аз. Дори Сюзън. Дори Британи. Ти също. Добре, щом ме мислят за такъв човек, ще бъда такъв поне за малко. Да видим как ще се справят.
— Щеше да умреш, ако ни кажеш нещата направо, така ли?
— Майната му на всичко това „виновен-невинен“. Смятам, че не е толкова смешно и странно жена ми, дъщеря ми и, о, да, най-добрият ми приятел просто да ми повярват. Да повярват, че не съм човек, който ей така отива и пребива някакво хлапе до смърт, дори и да си го заслужава. Да ти е хрумвало, че може би се чувствам мъничко изоставен от хората, които ме познават най-добре? Да си се сещал, че това може да ме вбесява?
Харди се закова на място.
— Не ти е за първи път, Моуз.
Погледът на Магуайър помрачня.
— И на теб не ти е, Диз — каза той ниско и дрезгаво. — Какво ще кажеш? Да не би да си го забравил сред цялото въодушевление?
— Не е същото.
Магуайър протегна емоционално ръце.
— Дяволски си прав, че не е същото. Точно това ти казвам. Онзи път бяхме ясно предупредени, че те ще убият децата ни. Вече бяха убили Сам Силвърман и Дейвид Фриймън. Беше вендета и ни бяха притиснали до стената, нямахме никакъв избор. Живот или смърт. Не беше като с Джесъп. Ама всички се нахвърлиха на стария Моузис, нали? Да виждаш някой, който да повярва, че ти например си способен на хладнокръвно убийство? Защо аз, а не ти? Защо не някой друг?
— Ами, виж какво, нали си спомняш какво каза Грозника вчера? Кръв, ДНК, свидетели… Трябва да признаеш, че това усложнява нещата.
— Точно затова най-накрая го казах на Сюзън — въздъхна Магуайър.
— Истината?
— Точно така. Трудната за вярване, но, кълна се в Бога, чиста истина.
— А всичко друго не е било, а?
— Нищо такова не съм казвал. Ако не ме лъже паметта, такива бяха твоите указания и те ми вършеха отлична работа. Ако хората искат да вярват, нека си вярват, никого няма да разубеждавам. Да вървят по дяволите. Доказателствата са същите. Ти така или иначе щеше да ме отървеш, нали?