Харди пъхна ръце в джобовете си и се облегна на вратата. Нарочно остана в далечния край на стаята, тъй като си нямаше вяра, че ако се доближи, няма да удари клиента си. Само го гледаше, опитваше се да се овладее и проклинаше ирландските си гени. Проклинаше ирландското и у Магуайър. Проклинаше цялата ситуация.
— Значи — поде той най-накрая — ще ми кажеш ли какво стана? Искаш да ми кажеш, че наистина си бил за риба?
— Не, не бях за риба.
— Значи алибито ти е фалшиво?
— Така ми отърва. Знаех какво смятат ченгетата още щом дойдоха първия път. Знаех, че Джесъп е бил убит. Трябваше да измисля нещо. Никой няма да го опровергае, така че на кого му пука?
— Да речем на заседателите, ако реша да им кажа истината. Не върви изведнъж да се сетя: „А, алибито ли?“.
Моузис се изкиска, въпреки че не му беше до смях.
— Няма да го направиш. И без това никой не вярва, че съм бил за риба.
— Какво правеше?
— Отидох с колата до апартамента му.
— Защо?
— Не знам. Може би, за да го убия, със сигурност исках да го нараня. Не мислех особено.
— И взе шилелага?
— Естествено. Като го ударих предния път, ръката ми беше подута цяла седмица.
— Отишъл си там и…
— Почуках на вратата му, но никой не отвори. Натиснах бравата и се оказа отключено. Той лежеше на пода точно зад вратата в локва кръв.
— И какво направи?
— Честно казано, не съм сигурен. Постоях около минута, мислех. По дяволите. Май бутнах тялото един или два пъти с шилелага.
— Май? Един или два пъти?
— Може и повече. Не си спомням. Той беше мъртъв, а това означаваше, че съм загазил, защото съм там. Може и да съм го цапнал от яд. После трябваше да изчезвам.
— А свидетелите?
— Не си спомням нито един от тях — поклати глава Магуайър. — Исках само да стигна до колата и да се махам.
— И не си казал на Сюзън?
— Нищо не съм направил. Нямаше какво да ѝ казвам.
— Можеше да ѝ съобщиш простия факт, че Джесъп е мъртъв.
— Така или иначе скоро всички щяхме да го разберем, нали така? Не исках Сюзън да си мисли, че имам пръст в цялата работа. Опитвах се да ѝ спестя още тревоги. И без това ѝ се бяха струпали много покрай грижите за бедната ни Британи. Бяха тежки дни. Казах ѝ, че съм отишъл за риба, за да си прочистя главата.
— А шилелага?
— Не биваше да го взимам — каза Моузис и раменете му се отпуснаха. — Харесвах това старо парче дърво. Лежи някъде на дъното на езерото Стоу.
Харди прекоси стаята и седна на масата срещу Моузис.
— Искаш от мен да повярвам, че някой съвсем друг е отишъл в жилището на Джесъп преди теб? — поде той със съвсем обикновен тон.
— Не знам кога някой е бил там, Диз. Когато пристигнах, той вече беше мъртъв.
— Защо?
— Мислех си, че отговорът е твоя работа.
— Някой без никаква връзка с Британи?
— Не знам. Ще повтарям, че не знам, докато наистина не знам. Знам само, че не съм го убил аз. Не ми пука дали ми вярваш или не. Но това е истината.
— Този път честно, а?
— Да — отвърна Моузис и го погледна в очите.
— Ами, благодаря ти, че сподели. Ще го имам предвид.
Харди стана, отиде до вратата и почука, за да повика пристава. Изобщо не беше убеден, но вярваше с цялото си сърце, че Моузис най-после е дал обяснението, с което щеше да живее до края на дните си, макар и да беше слабо и по редица причини напълно непригодно като аргумент на защитата.
В средата на юни изнудваческите обвинения в заговор срещу Тони Солая, колегата му барман Рона Ранкен и шефа им Том Хетке бяха отпаднали. Украинците Игор Повалий и Вадим Гнатюк, които се надяваха да сключат сделка със съда и да получат работни визи срещу показанията си, бяха изплели цяла мрежа от фалшиви подробности, но накрая се провалиха. Процесът срещу хората от „Горящия Рим“ приключи с незначителни глоби, а Повалий и Гнатюк бяха депортирани обратно в Украйна. „Горящия Рим“ отвори отново, макар че звездният му миксолог се беше преместил на пълен работен ден в „Малката детелина“ на мястото, заемано от собственика на бара Моузис Магуайър.
Нямаше да е справедливо да се твърди, че Тони промени изцяло облика на заведението. В крайна сметка „Детелината“ беше малък и непретенциозен ирландски бар с дартс, отворил врати за пръв път през 1893 г., но през уикендите взеха да се събират много повече хора, а средната възраст на клиентелата падна с около десет години. Тони наливаше питиета, чиито имена Магуайър нямаше да знае, дори и да беше там, за да ги види. Долният рафт зад бара беше запълнен с новите съставки — настойки от билки, плодове, приготвени на място битери и дижестиви. За пръв път се появи кран за наливна пшеничена бира. Старият джубокс беше заменен от свалена от интернет музика. За нея отговаряше барманът, а децибелите скочиха с десет.