— Деветдесет процента.
Тази статистика предизвика такава глъч в залата, че Гомес трябваше да удари с чукчето, за да въдвори ред.
— Да го кажем по друг начин — продължи Харди. — Има ли изследвания, в които действителният извършител на злодеянието е бил показан на жертвата, а тя не го е разпознала?
— Да.
— Колко са?
— Стотици.
— Докторе, а има ли значение кой моли свидетеля да идентифицира даден човек? Свидетелят по различен начин ли ще реагира, ако го пита полицай или примерно учител, или участва в научно изследване?
— О, определено. Повечето хора смятат, че полицията няма да ви губи времето да ви показва невинни личности. Но всъщност — продължи той, без да има нужда от подсещане — много проучвания сочат, че свидетелите могат да бъдат повлияни дори само от полицай, който знае очаквания или верния отговор. Точно затова полицаят, който показва различни фотографии, не бива да знае кой е заподозреният по случая. Свидетелите долавят знаци, които дори не осмислят. Освен това, ако при процедура за разпознаване сте посочили някого, а след това видите сходна физиономия в друга процедура, ще я посочите, защото ви е по-позната от останалите.
— Докторе, на мен ми изглежда, че въпреки убедеността ни в обратното, разпознаването от свидетел всъщност не е особено точно. Вярно ли е? — попита Харди.
— Това е най-малко надеждната форма на идентификация — отсече Пейли без никакво колебание.
— Ами разпознаването в съда? Тоест когато свидетелят посочи стоящия в залата обвиняем. Доколко е надежден такъв вариант?
— Не може да става дума за никаква надеждност. По време на процеса свидетелят вече знае какво се очаква. Той знае, че обвиняемият е човекът в съда, който седи до адвоката си, и че от него се очаква да го разпознае. Свидетелят е подложен на огромен натиск да идентифицира някого, без значение дали е сигурен в собствената си преценка.
Харди хвърли прикрит поглед към часовника. До разпускането на съда в края на деня оставаха минути.
— Докторе — продължи той, — има ли още нещо относно свидетелското разпознаване, което смятате за важно и искате да го кажете на съда?
Пейли се взря в съдебните заседатели и реши да ги възнагради за търпението.
— Мога да говоря поне още ден, стига да имате време — пошегува се той.
Харди остави смехът в залата да утихне.
— Нека се придържаме към по-важното.
Пейли беше самото олицетворение на увереността. Той се обърна към заседателите, а след това и към залата.
— Има два момента, които са важни извън всякакво съмнение. Първият се нарича „междурасов ефект“. Звучи като злостна забележка, но не е. Не е и обида. Дори не е расистка реплика. Означава, че сме склонни да посочим някой, който изглежда различно, въпреки че не възприемаме толкова цялостно чертите на лицето и не сме толкова точни при по-късното им възпроизвеждане.
— Това винаги ли е така, докторе?
— Да, дори и да имате богат опит с хора от различни раси. В Южна Африка беше проведено мащабно изследване и се оказа, че белите изпитват затруднения да посочат конкретни чернокожи, дори и при положение че там повечето хора са чернокожи. Ето това е проявлението на междурасовия ефект. Той е истински и действа.
Пейли помълча драматично и продължи:
— Второто нещо, което приемам за важно, е, че понякога лице, което сме видели някъде, но не знаем къде, се запечатва в паметта. Може да е продавачът от бакалията. Ако той попадне в списъка на потенциалните заподозрени, които очевидецът трябва да разпознае, ще бъде посочен. Това е известно като „ефект на невинния страничен наблюдател“. Механизмът на действието му е несъзнателното пренасяне.
— Докторе, това звучи изумително, както и всичко, което ни казахте днес. Но съдията ни помоли да следим времето. Краят на деня наближава, а както знаете, сме приготвили видеоматериал за съдебните заседатели. Ваша чест, ако съдът не възразява, имаме нужда от няколко минутки, за да се подготвим.
По принцип Харди не харесваше аудио- или видеоматериалите в съдебната зала. Те рядко подпомагаха въвеждането на информацията, можеха да бъдат обработвани по какви ли не начини, а това хвърляше съмнение върху тезата, която се опитваха да докажат. Възникваха и основателни възражения — къде и как е била пазена касетата или дискът, колко време, кой я е пазил и всичко това следваше като верига. Освен това се знаеше, че в затъмнената зала в късния следобед дори и най-добрите видеоматериали могат да приспят заседателите.