Беше малко след пет часа. Странно промененият Ларс Гъндърсън седеше на дивана срещу Фарел и двамата отмятаха отправните точки, които утре Стиър щеше да използва при кръстосания разпит на д-р Пейли. Фарел беше предложил на Гъндърсън да вземе стенограмите от няколко други дела, в които Пейли беше давал показания. Съпоставени една към друга, те образуваха истинска карта, която посочваше въпросите, които биха помогнали за отхвърлянето или поне за сериозното уронване на твърденията, които съдебните заседатели вече бяха чули.
Но имаше нещо, което Харел искаше да узнае първо.
— Ларс, само на мен ли ми се струва, или видът ти наистина е променен?
Младият прокурор се усмихна широко.
— Подстригах се и си обръснах мустаците. Пол искаше различен подход към заседателите.
— А, това било. Сега никой не може да твърди, че не съм наблюдателен.
— Не, сър, и през ум не ми е минало.
— В началото на кариерата си две години си връзвах косата на опашка. Знаеше ли?
— Не, не знаех.
— Това беше нещо като изявление. Реших, че няма да се подстрижа, докато някакво важно събитие не ме накара.
— И какво стана?
— Както казах, минаха две години.
— Нещо случи ли се в крайна сметка?
— Нещо важно ли имаш предвид? Не съвсем. Ако продължавах да упорствам, косата ми щеше да стигне до задника. Но не бива да забравяш, че в онези дни бях адвокат на защитата, така че клиентите ми се идентифицираха повече с мен, а не с костюмарите, които се опитваха да ги тикнат в пандиза.
Гъндърсън помълча.
— Ако бих могъл да попитам, как се справяте с историята около Магуайър? — престраши се той.
— Че го познавам и така нататък?
— Да.
— Който убива, в затвора изгнива.
— Наистина? Просто така?
Фарел обмисли въпроса, надигна се от дивана, хвана малката баскетболна топка и я хвърли към коша над лавиците с юридическа литература. Пропусна с половин метър.
— Естественото развитие на нещата е следното. Ако не е извършил престъплението, е свободен. Надявам се да е така и да не е убил онова хлапе. Но ако го е направил… — той сви рамене. — Историята не е толкова лична, колкото хората я изкараха.
— Имате предвид Лапиър?
— Тя имаше свои приоритети — отново сви рамене Фарел. — Можеше да дойде при мен и да ми обясни. Но така и не го направи и точно тук сбърка.
— Смятате, че тя греши?
— Нали това казах току-що.
— Значи Магуайър е невинен?
— Никак даже. Надявам се да е невинен. Но мисля, че е виновен, та пушек се вдига. Но дълбоко в душата си и аз раздавам лично правосъдие и някак си разбирам какво му е било. Но не казвай на никого.
— Няма, разбира се.
— Така. Уточнихме ли се? Можем ли да се върнем към д-р Пейли? Да му вгорчим живота?
— Да го подхващаме — кимна Гъндърсън.
Приблизително по същото време Дизмъс Харди беше в офиса си и говореше по телефона с детектива си Уайът Хънт.
— В този момент обявявам ловния сезон за Ло и Гудмън за открит. Не знаем абсолютно нищо за нито един от двамата и връзката им с Джесъп, освен че той е работил за единия от тях.
— Какво по-точно да търся?
— Търси какъв е бил лостът на Джесъп за оказване на влияние.
— Защо ми се струва, че пак се сещам за думите „по-точно“?
— Знам. Извини ме. Трябва да открия друга вероятна причина, заради която някой ще иска да види Джесъп мъртъв.
— Нали разбираш, че това трябва да е доста основателна причина. Говорим за мотив да пречукаш някого, а това не се прикрива толкова лесно. Засега няма и намек какво може да е.
— Така е.
— И доказателства няма.
— Ние не трябва да доказваме нищо, Уайът. Трябва ни дори слабо достоверна история.
— И смяташ, че един градски съветник е обещаваща цел? Не ме разбирай криво, работата ще ми хареса, винаги е така, но Гудмън е малко или повече един от стълбовете на обществото, нали? А и не е ли съвсем ясно, че мотивът за убийството е изнасилването? Мотивът на Моузис, искам да кажа.
— Да, ако вярваме, че той е извършителят. Но ние не искаме да оставим заседателите да се оттеглят на съвещание, без из главите им да се въртят още две теории.
Хънт замълча.
— Я ми кажи пак кой е този Ло? — попита той.
— Собственик е на няколко корейски салона за масаж.
— И освен това убива хора? Нещо като страничен бизнес?