— Може ли да е бил с папийонка?
Пейли се замисли отново.
— Възможно е.
— Бихте ли предположили в какъв цвят?
— Ще бъде само догадка.
— А очила?
Докторът отново хвърли бърз поглед към Гъндърсън.
— Не си спомням.
Харди вече беше осъзнал, че полза няма да има, но трябваше да направи нещо, за да забави Грозника. Той се изправи и протестира.
— На какво основание, г-н Харди?
— Ненужно разхищение на време, Ваша чест. Тезата на г-н Стиър е ясна.
Гомес кимна замислено.
— Г-н Стиър — обърна се тя към него, — изяснихте ли тезата си?
— Ни най-малко, Ваша чест. Тъкмо започвам.
— И аз така си помислих — усмихна се сладко Гомес. — Г-н Харди, още веднъж отхвърлям възражението ви.
Харди нямаше никаква представа какво беше направил, че толкова бързо и рязко да загуби благоволението на съдията. Хрумна му, че Гомес може да е от онези съдии, които мразят възраженията и адвокатите, които ги повдигат. Със сигурност Стиър беше спечелил симпатиите ѝ вчера, когато нито веднъж не беше оспорил разпита на Пейли от Харди. А от сутринта Харди се залавяше и за най-малките дреболии, бавеше процеса, пречеше на плавното развитие, като възразяваше, възразяваше и възразяваше, но протестите му биваха постоянно отхвърляни. Ето че сега решението отново не беше в негова полза.
Стиър се овладя. Ентусиазмът му преминаваше в ликуване и това се усещаше.
— Доктор Пейли — продължи той, — има ли нещо друго, за което да се сещате от прякото си наблюдение на г-н Гъндърсън и което ви е помогнало да стигнете до заключението, че го разпознавате на сто процента или в най-лошия случай на деветдесет и девет процента?
Пейли се взря в Гъндърсън още няколко пагубни секунди.
— Не.
— Няма?
— Не.
— И все още сте сигурен, че това е Ларс Гъндърсън, когото видяхте вчера?
Стиър задаваше този въпрос отново и отново, но този път Харди си прехапа езика и замълча.
— Да — каза Пейли.
Стиър си пое шумно дъх, отиде до масата с веществените доказателства и вдигна голяма цветна снимка с размерите на плакат.
— Ваша чест — каза той, — бих искал тази фотография да бъде отбелязана като веществено доказателство на обвинението номер едно и бих желал да попитам свидетеля дали разпознава хората на нея?
Това беше снимката, която Стиър беше направил с телефона си предишния ден. На нея дългокосият мустакат Гъндърсън беше с папийонка и се ръкуваше с експерта.
На Харди му се дощя да скрие лицето си с ръце. Как можеше да е толкова глупав и да си помисли, че Стиър моли за снимката със съвсем невинни намерения? Не, това е бил тактически ход, при това брилянтен. И сега плащаха за глупостта си.
Пейли разпозна себе си и Ларс Гъндърсън, но самообладанието му беше съсипано и гласът му беше променен.
— Да обобщим, докторе. Вие сте сто процента сигурен, че Ларс Гъндърсън е точно същият човек, когото сте срещнал вчера, но когато вчера го видяхте, той беше с дълга коса и с мустаци. Носеше червена папийонка, розова риза и очила, а не контактни лещи, както обикновено. Въпреки всички тези детайли, които вие или не сте забелязали, или не сте разпознали, заключението е, че вие точно и вярно идентифицирахте някого, с когото сте се видели за едва минута-две. Така ли е?
Пейли кимна, но Стиър беше подушил кръв и настоя за отговор на глас.
— Да — каза най-сетне докторът.
— Господин Пейли, аз съм прокурор и служител на съда и ви задавам тези въпроси, нали?
— Да.
— Когато преди малко казахте, че вчера сте видели г-н Гъндърсън, беше ли вашето разпознаване повлияно от факта, че точно аз ви питам?
— Не.
— Повлия ли ви това, че идентифицирахте човека в съда? Щяхте ли да се поколебаете и да кажете, че човекът не е същият, само защото се намирате в съдебна зала?
— Не.
— Всъщност излиза, че когато бъдат помолени да разпознаят някого, някои хора може би не се влияят от властта на човека, който ги моли, или от факта, че трябва да извършат разпознаването в съда, това не е ли вярно?
— Да, но…
— Благодаря ви, докторе — пресече го Стиър. — Нямам повече въпроси.
Пейли стана и се запъти към мястото си в залата. Моузис се наведе и сръчка Харди по ръката.
— Колко му плащаме на този? — попита го той.
Харди го изгледа безжизнено.
— Не ти трябва да знаеш.
31
Уайът Хънт, детективът на Харди, стоеше във внушителното фоайе в офиса на Джон Ло на петнадесетия етаж в североизточния ъгъл на офис небостъргача „Ембаркадеро Едно“. Оттук се виждаха четири от мостовете, които прехвърляха залива на Сан Франциско — „Голдън Гейт“, „Ричмънд“, „Бей“ и „Сан Матео“. Рибарският кей и сградата на пристанището гъмжаха от туристи. Малко по-далеч вдясно Хънт можеше да различи сградата „Одифред“, където беше ресторант „Булевард“, а на втория ѝ етаж беше и неговият собствен офис. Трафикът из залива свидетелстваше, че морската икономика най-после започва да показва признаци на живот — между мостовете „Голдън Гейт“ и „Бей“ се виждаха три контейнеровоза, фериботът към Сосалито цепеше вълните край Алкатрас, а трийсетина-четирисетина частни платноходки се въртяха по и срещу вечния лек бриз под лъчите на слънцето. Тази сутрин Хънт също беше излизал в залива, но да кара уиндсърф под „Голдън Гейт“.