Ще имаш да взимаш, помисли си Хънт. Той нямаше никакво намерение да даде на Ло възможност да се обади на Гудмън, да разбере какво си бяха говорили и да измислят подходяща история. Нямаше да пропусне шанса си да притисне Ло за истинската причина, поради която Гудмън не беше уволнил Джесъп в мига, в който беше разбрал за скандалното му поведение. Хънт имаше предимството на изненадата и лоста за оказване на натиск и не искаше да ги губи.
— Ще ви отнема само две минути, сър — увери го той. — Бих могъл само да се кача с вас в асансьора и ще приключим.
Ло се усмихна, измери сградата с поглед, обърна се към Хънт и кимна.
— Щом сте сигурен, че ще приключим бързо…
— За нула време.
Двамата останаха на тротоара и никой не направи и крачка към вратата.
— Когато разговаряхме тази сутрин, вие ми казахте, че сте се видели с Рик Джесъп на две-три срещи за набиране на средства, но извън това не сте имали други връзки с него. Казахте също така, че доколкото знаете, г-н Джесъп е нямал контакти с ваши служители. Като имаме предвид, че току-що идвам от офиса на г-н Гудмън, бихте ли желали да промените думите си по някакъв начин?
— Какво ви е казал Лайъм?
— За Джесъп и вашите момичета.
Хънт замълча за по-голям ефект.
— Което, разбира се — продължи той, — ви дава причина да искате Джесъп да се разкара, а някой от бодигардовете ви би могъл да го свърши.
— Това е абсурдно. Лайъм ли е отправил тези обвинения? Защото и той има също толкова основателни причини да иска да види Джесъп мъртъв. Дори още по-основателни. Да е споменал, че Рик го изнудваше, за да си запази работата? Да ви е казал за армейския му бизнес?
Хънт обичаше да гледа как мошениците сами падаха в капана. Ло едва беше чул какви бяха разкритията на Гудмън, нищо от тях не звучеше като обвинение за някакво негово действие, но ето че вече отвръщаше на удара.
— Не мисля, че съм чул нещо за някакъв армейски бизнес.
— Изпипана, доходоносна, хитра и незаконна схема.
— Е, това звучи много вълнуващо, но не искам да ви задържам и да закъснеете за срещите си — каза Хънт.
Ло присви очи.
— Не си играйте игрички с мен, Хънт. Може да изглеждам като голям симпатяга, но ще разберете, че всъщност съм много сериозен човек.
Нещо в Хънт трепна от спокойния тон на думите и увереността, с която бяха казани.
— Може би ще е добре да се качим до офиса ви — предложи той.
Сложиха новата предна витрина на „Малката детелина“ същата сутрин, а Тони Солая, който де факто беше управител на заведението, помагаше при следенето на работата. В един и двадесет на обед федерален шериф Франк Ладу почука на вратата. Тони се беше дръпнал в задната част, която не се виждаше от улицата, надигна се от диванчето и му отвори.
— Да ти налея ли бира? Или нещо друго? — попита го той, като го поведе към по-сумрачния далечен край на бара, а сам мина от другата му страна откъм крановете.
— Не, твърде рано е — поклати глава Ладу.
Шерифът дъвчеше клечка за зъби и сложи ботуша си върху долната пречка на високото столче. Носеше черни дънки и туристическо яке, което обаче не прикриваше издутината на пистолета под него. Той облегна непринудено лакти на облегалката на столчето и се усмихна уморено.
— Благодаря, че се срещна с мен. Реших, че е време да се видим.
— Стига да не са те проследили.
— Надали. Някой разпитва за теб, а ти знаеш, че такива работи не ни харесват.
— Мамка му.
— Това си помислих, че ще кажеш — кимна Франк. — Макар че се движиш толкова по ръба, че не знам какво друго очакваш.
— За това нямам никаква вина.
— Не казвам, че имаш. Само че виж какво се случи през последните няколко месеца. Първо те спипват в „Рим“, после идва онова лепкаво дело с ония шибани руснаци…
— Украинци.
— Каквито и да са. Само дето не те писаха по вестниците. Междувременно се местиш в този бар, шефа ти го съдят за убийство, а ти си в списъка със свидетелите на обвинението. А, да, освен това почваш да излизаш с Мис Америка, а в следващия момент папараците се сбиват кой да се докопа до снимката и. А може би и до твоята наред с нейната. Какво си мислиш бе, мамицата му? На това ли му викаш да се покриеш?
— Харесвам я.
— Е, да, кой не би я харесал.
Тони го изгледа.
— Какво искаш да направя, Франк? Да се преместя отново?
— Има и такива случаи. По-добре е, отколкото да те убият.
Франк замълча и предъвка клечката към другия ъгъл на устата си.
— Знаеш ли защо ние, шерифите, държим рекорда за стопроцентова сигурност, с който толкова се гордеем, и не сме изгубили нито един от защитените си хора?