Другият случай беше доста по-отдавна, когато Харди беше много по-млад и все още се намираше в незрялата фаза, която при него вероятно беше продължила твърде дълго. Той и Ейб се връщаха отнякъде, а валеше проливен дъжд. Глицки хвърли ключовете на Харди, сигурно защото в онези дни Харди взимаше стъпалата през едно, и когато той отключи и влезе, сякаш дяволът го накара да затвори вратата и да я заключи точно когато Глицки посегна към дръжката.
— Диз, ти си луд, какво правиш? Отвори.
— Кажи „моля“.
— Няма да казвам „моля“, просто отвори вратата.
— Хайде де, Ейб. Кажи „моля“.
Харди гледаше през шпионката как Глицки стоически мълчеше, дъждът биеше по главата му и едрите капки се стичаха по лицето му. След около половин минута Глицки въздъхна и се предаде:
— Добре — процеди той през стиснатите си зъби. — Моля.
— Да ти го начукам — отвърна развеселеният Харди. — Кажи „моля, хубавецо“.
През годините Глицки се беше опитвал да си го върне как ли не стотици пъти, но макар и да изглеждаше суров и непреклонен, нямаше жилката на безмилостната жестокост, която Харди къташе до сърцето си. Въпреки това всяко отиване до къщата на Глицки криеше заплаха от номер, отмъщение и получаване на заслуженото.
Този път посещението на Харди нямаше да зависи от съдбата. Глицки му беше пуснал съобщение, че ще се прибере до шест и около час по-късно Харди изкачи дванадесетте стъпала до площадката и натисна звънеца.
Никой не отвори. Харди го натисна отново и чу как отеква в къщата, но отново нищо не се случи. Той почука и опря ухо до вратата. Не се долавяше никакъв звук, къщата беше пуста.
Като проклинаше загубеното си време, особено ценно, когато беше в дело, Харди се обърна и заслиза. Обикновено Ейб не пропускаше уговорки и Харди се надяваше всичко с него да е наред. С него, е децата и е Трея. Животът с малки деца винаги беше несигурен. Каквото и да беше станало, Ейб щеше да му се обади, а можеше и да се срещнат някъде другаде на сутринта. Всъщност…
Харди се спря на долните стъпала, извади мобилния си телефон и потърси номера на Ейб. Тогава вратата горе се отвори, а Рейчъл и Закари се развикаха:
— Чичо Диз, чичо Диз!
— Здрасти, деца — махна им Харди, като се чудеше къде се бяха скрили и дали просто не са били в задния двор.
Той се изкачи до площадката, но вратата отново беше затворена, така че почука.
— Ей, деца!
— Кажи „моля“! — извикаха двете заедно иззад вратата и се заляха от смях.
Хлапетата шегобийци щурееха в задния двор, а Харди и Ейб седяха на стълбите и ги гледаха.
— Не, това наистина беше страхотно — рече Харди. — Хареса ми. Тъкмо съм в дело и така или иначе няма какво толкова да правя. Имам време за губене.
— Имал бил време за губене — изсумтя с присмех Глицки. — Около минута и половина.
— Ако бях Уинстън Пейли — отвърна Харди, — това щеше да ти струва почти десет кинта.
— Кой е Уинстън Пейли?
Харди му разказа и премина на Британи и показанията ѝ.
— Значи нещата не отиват на добре — коментира Глицки.
— Не съм казал такова нещо.
— Не си? Е, значи чета между редовете.
— Всъщност — започна Харди — може би направихме малък пробив. Уайът Хънт откри двама души, ти ги познаваш — Гудмън и Ло, които са мразели Джесъп и може да са искали да му навредят.
— Имали ли са възможност?
— Работим по това. Вие някога говорили ли сте с тях по въпроса?
— Ние?
— Вие. Полицията. Отдел „Убийства“.
— Забравяш, че горе-долу по това време ме махнаха.
— Не съм забравил. Аз нищо не забравям. Реших, че може да се е случило, преди да те подгонят.
— Не.
— Просто реших да попитам.
Харди набързо огледа приятеля си. Глицки беше гладко обръснат, добре облечен и със стегнато завързани лъснати черни обувки. Като цяло имаше значително подобрение за съвсем кратко време.
— За какво искаше да говорим, освен ако не е било част от постановката и шегата, която децата ти ми погодиха на вратата.
— Не, това беше отделно. Бил Шуйлър ми се обади.
— Денят се очертава като особено плодотворен — отбеляза Харди. — Какво е разбрал?
— Познава нашия човек. Или по-точно познава шерифа, който работи с нашия човек.
— Разбрал ли е истинското му име?
— Няма как да ми каже. Продължава да го нарича Тони.
— Тони си е наред — съгласи се Харди. — Какво е направил?